Но добро, както изглежда, се правеше толкова трудно, изискваше толкова твърдост — а не като работата на баща й, където хората се смееха и разговаряха с ръцете си.
— Благодаря, Братко Нарев — каза Ничи. — Ще направя всичко, което е по силите ми, за да върша добро в този свят.
— Един ден с помощта на прекрасните млади хора като теб ние ще променим този свят. Не се самозалъгвам. Знам, че при цялата тази безчувственост, която владее хората, ще отнеме доста време, за да спечелим поддръжници. Но ние, които сме се събрали в тази стая, заедно с Други като нас, които се събират из целия свят, полагаме основата на надеждата.
— Значи в такъв случай Задругата е тайна? — попита шепнешком Ничи.
Всички се засмяха. Брат Нарев не, но устата му се разтегна в същата лишена от веселост усмивка.
— Не, дете. Тъкмо напротив. Наше първостепенно и най—важно задължение е да разпространяваме истината за разложението на човешките нрави. Създателят е съвършен. Ние, смъртните, сме само мизерни нещастници. Трябва да познаваме жалката си природа, ако искаме да имаме надежда да избегнем справедливия Му гняв и да пожънем каквото сме посели в другия свят.
Жертвоготовността в името на доброто е единственият път към спасението. Нашата Задруга е отворена към всеки, който иска да се постави в услуга на доброто и да води морален живот. Повечето хора не приемат на сериозно тези неща. Един ден ще го направят.
Искрящи, притихнали очи из цялата стая следяха, без да мигат, надигането на дълбокия му, могъщ глас, сякаш се надигаше яростта на самия Създател.
— Ще дойде ден, когато горещите пламъци на промяната ще се развилнеят из света, изпепелявайки изостаналите, омърсените и глупците, за да дадат възможност на новия ред да възкръсне от почернелите останки на злото.
След като изпепелим света, няма да останат крале и въпреки това ще има ред, воден от ръката на обикновения човек, за обикновения човек. Едва тогава няма да има глад, нито умиращи от студ, нито страдащи без помощ. Добро то на обществото ще бъде поставено над егоистичните интереси на отделния човек.
Ничи искаше да прави добро — наистина го искаше. Но гласът на този човек й звучеше като ръждясала тъмнична врата, затваряща се върху нея.
Всички очи в стаята бяха втренчени в нея, за да видят дали и тя е добра като майка си.
— Това звучи прекрасно, Братко Нарев.
Той кимна.
— И така ще бъде, дете. Ти ще помогнеш за осъществяването му. Остави се на чувствата ти да те водят. Ти ще бъдеш войник, който крачи към новия световен ред. Задачата ти ще е тежка и ще изисква много време. Но трябва да пазиш вярата си. Ние, останалите присъстващи тук, най—вероятно няма да успеем да видим плодовете на нашите усилия, но може би ти ще живееш достатъчно дълго, за да видиш как един ден светът се подрежда поновому.
Ничи преглътна.
— Ще се моля за това, Братко Нарев.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
На следващия ден, натоварена с огромна кошница хляб, Ничи бе свалена от каретата заедно с група от членовете на Задругата, за да раздава хляб на нуждаещите се. За специалния случай Майка я бе нагласила в червена рокличка на волани. Късите й бели чорапки бяха с извезани с червен конец фигурки. Изпълнена с гордост, задето най—сетне има възможност да върши добро, Ничи маршируваше из потъналата в боклуци улица, въоръжена с кошницата хляб, мислейки си за деня, в който надеждата за нов световен ред ще обладае всички хора и те най—сетне ще се откъснат от лапите на мизерията и отчаянието.
Някои от хората й се усмихваха и й благодаряха за хляба. Други го вземаха мълчаливо, с каменни лица. Във всеки случай повече бяха намръщените и недоволните, заваляха оплаквания, че идва твърде късно, че самуните са прекалено малки, че не са каквито трябва. Това не я обезкуражаваше. Отвръщаше им с думите на Майка — че всичко е по вина на хлебаря, който пече хляба преди всичко с мисълта за собствената си печалба, и понеже благотворителността не му носи такава, намалява грамажа. Ничи им повтаряше, че съжалява, задето злонамерени хора се отнасят с бедните си съграждани като с втора ръка стока, но че някой ден Задругата на ордена ще стъпи в тяхната страна и ще се погрижи всички хора да се радват на едно и също отношение.
Докато Ничи вървеше по улицата и раздаваше хляба, един мъж я дръпна за ръката и я завлече в тъмна тясна уличка. Тя му предложи самун хляб. Той изтръгна кошницата от ръцете й. Каза й, че иска злато или сребро. Ничи му отвърна, че няма пари. Извика от ужас, когато той я дръпна към себе си. Грубите му мръсни пръсти опипваха цялото й тяло, проникваха дори в най—интимните й части, претърсвайки за портмоне, но така и не откриха каквото търсеха. Мъжът свали обувките от краката й и ги захвърли, щом не откри монети, скрити вътре.