Татко я изгледа така, сякаш преценяваше качеството на новопристигнал товар от някакъв подозрителен нов метал. Тънката уста на Майка се разтегли в лека усмивка, но тя не каза нито дума.
— Шанс ли? За какво? Та той не умее нищо.
— В занаят от мащаба на твоя ти със сигурност би могъл да измислиш нещо за него.
Той забарабани с пръст по лъжицата си, обмисляйки решителността в погледа на дъщеря си. Покашля се.
— Ами, вероятно бих могъл да го използвам в товаренето на каруците.
— Той не може да товари каруци. Има слаб гръбнак. Години не е могъл да работи заради силни болки.
Татко свъси вежди.
— Състоянието на гърба му явно не му е попречило да създаде десет деца.
Ничи искаше да прави добро, така че не отстъпи пред твърдия му поглед.
— Не можеш ли поне веднъж да проявиш малко разбиране, Татко? При теб има толкова работа, а онзи човек не може да си намери нищо. Децата му гладуват, трябват им храна и дрехи. Нима ще му откажеш правото на живот само защото никога не е имал справедлив шанс за съществуване? Нима си толкова богат, че златото те е заслепило за нуждите на скромните бедни хорица?
— Но на мен ми трябва …
— Нима винаги трябва да определяш нещата според собствените си потребности, а не според нуждите на другите? Нима целият свят се върти единствено и само около теб?
— Тук става въпрос за бизнес…
— И каква е целта на един бизнес? Нима не е да се осигурява работа на нуждаещите се? Нима нямаше да е по—добре, ако хората имаха работа, вместо да им се налага да се унижават с просия? Това ли искаш? Да принудиш този човек да проси, вместо да работи? Не си ли ти този, който винаги говори толкова много за тежкия труд?
Ничи го заля с порой от въпроси, остри като стрели, така че той не успя да отвърне на атаката й. Майка се усмихваше, докато дъщеря й продължаваше да сипе наизустени думи и фрази.
— Нима трябва да си най—жесток с най—беззащитните от нас? Нима не можеш поне веднъж да помислиш как да помогнеш, вместо постоянно да ангажираш съзнанието си с печелене на пари, пари и пак пари? Какво ти пречи да наемеш един човек, който се нуждае от работа? Какво, Татко? Нима това ще разори бизнеса ти? Нима ще разори теб?
В стаята отекваха справедливите й въпроси. Татко я гледаше, все едно я вижда за пръв път. Изглеждаше така, сякаш в сърцето му се бяха забили истински стрели. Устата му се отвори, но не се чуха думи. Явно нямаше сили да помръдне. Можеше единствено да стои и да я гледа.
Майка сияеше.
— Ами… — най—сетне успя да промълви той, — предполагам… — Той взе лъжицата си и забоде очи в супата.
— Изпрати го при мен, ще измисля нещо.
Ничи преглътна, изпълнена с непознато й чувство на гордост — и власт. Досега не бе предполагала, че е толкова лесно да стресне баща си. Току—що бе победила егоистичната си природа, принуждавайки я да стори нещо наистина добро.
Татко стана от масата.
— Трябва … трябва да отскоча до фабриката. — Очите му обходиха масата, но не се спряха нито върху Ничи, ни то върху Майка. — Току—що си спомних … че трябва да свърша още нещо.
След като той излезе, Майка рече:
— Радвам се да видя, че си избрала правия път, Ничи, вместо да тръгнеш подир зловредните идеи на баща си. Никога няма да съжаляваш за това, че остави любовта ти към човечеството да ръководи чувствата си. Създателят ще те дари с усмивката си.
Ничи знаеше, че е постъпила правилно, че е постъпила морално и въпреки това мисълта за победата й се помрачаваше от спомена за онази нощ, в която баща й бе дошъл на пръсти в стаята й и я бе погалил безмълвно по челцето, а тя бе притиснала пръстите му към бузата си.
Мъжът започна работа във фабриката. Татко никога не спомена нито дума за него. Беше достатъчно зает, за да не се вясва много—много у дома. Работата на Ничи също й отнемаше все повече и повече време. Погледът в очите на Татко й липсваше. Реши, че вероятно пораства.
На следващата пролет стана на тринадесет. Един ден се прибра от Задругата и завари Майка да разговаря с някаква жена. Нещо в поведението на гостенката накара Ничи да настръхне. Щом влезе и остави списъка с имената на нуждаещите се от помощ хора, двете жени се изправиха.
— Ничи, скъпа, това е Сестра Алесандра. Тя е дошла от Двореца на пророците в Танимура.
Сестрата бе по—възрастна от Майка. Косата й бе кестенява и сплетена на дълга плитка, завита на кок и вдигната на тила й като изкусно оплетен хляб. Носът й бе големичък за лицето й, което бе обикновено, но в никакъв случай не грозно. Очите й се взряха в Ничи с непоносима напрегнатост и останаха там неподвижни и мълчаливи — за разлика от вечно стрелкащите се насам—натам очи на Майка.