Ничи отвори книгата и запрелиства списъка с имената на последните пленници и сведенията за тях.
— Тя ли? За кого говорите, капитане? — промърмори Ничи, докато четеше.
— Ами за Морещицата, разбира се.
Ничи извърна поглед към него.
— Морещицата. Разбира се. Къде е?
Той посочи към една палатка малко встрани от лудницата около тях.
— Знам, че Негово Сиятелство бе на мнение, че не може да се очаква вещица с нейните очерци таланти да ни даде някаква информация за Господаря Рал, но се надявах да го изненадам с добри новини. — Той пъхна пръсти под колана си и въздъхна с разочарование: — Не ми се удаде такъв късмет.
Ничи за миг хвърли поглед към палатката. Не се чуваха викове. Никога преди не бе виждала Морещица, но знаеше малко за тях. Бе й известно, че да се използва магия срещу Морещица е фатална грешка.
Отново съсредоточи вниманието си върху данните от регистъра. Нищо кой знае колко интересно. Повечето пленници бяха от местното население — нещо като мостра, взета просто за да се провери какво биха могли да знаят. Едва ли можеха да й дадат търсената информация.
Посочи с пръст един от последните изписани редове, на който бе изписано „Куриер“.
— Къде е този?
Капитанът посочи с глава една палатка зад гърба си.
— Пуснал съм при него един от най—опитните майстори на разпита. Последния път, когато проверих, все още нямаше резултат — но това бе рано тази сутрин.
Бе минал цял ден оттогава. Един ден можеше да се стори на подложения на мъчения пленник цяла вечност. Подобно на останалите палатки, използвани за разпит на затворници, тази, в която бе затворен куриерът, се извисяваше над обикновените войнишки палатки, в които можеше единствено да се лежи. Ничи бутна книгата в туловището на офицера.
— Благодаря. Това е всичко.
— Значи ще докладвате на Негово Сиятелство?
Ничи разсеяно кимна в отговор. Мисълта й вече бе другаде.
— Ще му кажете ли, че няма какво толкова да се измъкне от тоя мерзавец?
Никой не изгаряше от желание да застане пред Джаганг и да му съобщи, че не е успял да изпълни дадена задача — дори ако е ясно, че е нямало какво да се направи. Джаганг не обичаше оправданията. Вече в крачка, Ничи кимна. Отиваше към палатката с куриера.
— Съвсем скоро ще го видя. Ще му предам сведенията, капитане.
Веднага щом отметна платнището на входа, разбра, че е закъсняла. Изправи се пред тясна дървена маса, отрупана с лъщящи уреди за изтезания, потопени в пихтия от кръв и плът. Ръцете на пленника висяха отпуснати от двете страни и от тях капеше топла кръв.
Ничи забеляза, че войникът, който бе водил разпита, стиска сгънато парче хартия.
— Какво е това?
Той вдигна юмрук и лицето му грейна в усмивка.
— Нещо, което Негово Сиятелство ще бъде изключително доволен да види. Карта.
— Карта на какво?
— На местата, където е било това приятелче. Нарисувах я по личните му доброволни сведения. — Той се засмя на собственото си чувство за хумор. Не и Ничи.
— Нима — отвърна му тя.
Вниманието й бе привлечено от усмивката на мъжа. Човек като него можеше да се хили по такъв начин само когато е получил нещо, което е търсил — нещо, което ще му вдигне точките в очите на по—висшестоящите от него.
— И къде по—точно е бил?
— При предводителя си.
Той размаха листа, сякаш бе карта на съкровище.
Уморена от играта, Ничи изтръгна плячката от ръката му. Разгърна измачканата жълтеникава хартия и установи, че наистина е карта — имаше реки, брегове, планини. Всичко бе нарисувано с педантична точност. Бяха отбелязани дори планинските пътеки.
Нямаше съмнение, че картата е истинска. Докато Ничи живееше в Двореца на пророците, Новият свят бе далечно и тайнствено място, посещавано от едва няколко Сестри — никой друг не бе стъпвал там. Всяка Сестра, изпратена по тези места с определена мисия, бе задължена да си води подробни записки, които по—късно се прибавяха към картите, съхранявани в Двореца. Наред със заниманията в много други езотерични материи обучението на послушниците включваше и запаметяване на всички тези карти. Макар по онова време да не си бе представяла, че някога ще може да пътува из Новия свят, Ничи бе подробно запозната с неговата топография. Ничи внимателно огледа хартията в ръцете си и полека насложи новата информация върху вече съществуващата в главата й.
Войникът посочи с дебел пръст един кървав отпечатък върху картата.
— Ето тук се намира скривалището на самия Господар Рал.
Тя остана без дъх. Гледаше с ококорени очи картата, запаметяваше до последната подробност всяко поточе и река, всяка планина, всеки път, пътечка и просека, всяка махала, село и град.