Хания бе спазила своята част от уговорката. Ничи рядко използваше оръжие — обикновено прибягваше към дарбата си. Но в този случай, разбира се, последното би било грешка. Когато бе допряла ножа в гърлото на жената, Хания бе прошепнала благодарността си за онова, което Ничи щеше да направи. Случваше й се за пръв път някой да й благодари, преди да го убие. Малцина бяха хората, които изобщо някога й бяха благодарили за оказаната им помощ. Тя бе родена с дарбата, те не. Нейно задължение бе да служи на нуждите им.
Щом избърса ръката си в онемелия пазач, изстреля лишена от съдържание усмивка към мрачното му лице с блеснал поглед и прекрачи прага на великолепната входна зала. Елегантните високи прозорци, подредени от край до край на една от стените на помещението, бяха обрамчени със завеси с цвят на зряло жито. В долния си край, там, където висяха пискюлите, тъканта проблясваше на светлината на лампите, сякаш бе преплетена със златисти нишки. По плътно затворените прозорци, които се взираха в мрака навън, отразявайки в гладката си повърхност ставащото вътре, забарабани плах летен дъждец. Бледите вълнени килими на релефни цветя, изработени от нечия усърдна ръка, бяха сплескани с кал.
През вратата влизаха и излизаха съгледвачи, куриери и войници, които носеха рапорти на началниците си. Офицери крещяха заповеди. Войници с навити на рула карти вървяха след военни с по—висши чинове, проправящи си път през претъпканата зала.
Върху една тясна маса лежеше разтворена карта. Клонестият сребърен свещник бе свален от масата и оставен встрани на пода. Пътьом Ничи хвърли поглед на картата и установи, че на нея липсват доста от детайлите в картата на Д’Харанския куриер. Северозападният квадрант на разтворената върху тясната маса карта представляваше огромно тъмно бирено петно. На същото това място Ничи си спомняше планини, реки, високопланински проходи, потоци и една точка, отбелязана с кръв — мястото, където се криеше Ричард с невестата си — Майката Изповедник — и Морещицата.
Офицери разговаряха помежду си, някои стояха прави, други бяха приседнали върху мраморни масички с железни крака, трети се бяха изтегнали в кожени кресла и посягаха към вкусотиите, подредени върху сребърни подноси, треперещи в ръцете на плувнали в пот прислужници. Имаше и такива, които надигаха огромни железни халби бира, и други, които сръбваха вино от изящни стъклени чаши. Всички се държаха така, сякаш бяха отрасли в подобно великолепие и разкош. И всички изглеждаха абсолютно не на място — всичкото това великолепие и разкош изглеждаха смешни и нелепи.
Една от по—възрастните Сестри — Лидмила, очевидно в старанието си да не се набива на очи, се движеше в сенките покрай завесите, но изведнъж видя прекосяващата залата Ничи и подскочи. В следващия миг вече бе излязла от скривалището си и приглаждаше изпоцапаната си, намачкана рокля — без особен резултат. Някога Сестра Лидмила бе казала на Ничи, че човек никога не забравя нещата, научени в младостта му. И че често ги помни дори по—добре от снощната си вечеря. Носеше се мълва, че възрастната Сестра, веща в боравенето с арканни заклинания, известни само на най—могъщи магьосници, има доста интересни младежки спомени.
Кожата по лицето на Сестра Лидмила бе толкова плътно опъната по кулите й, че Ничи си каза, че прилича на ексхумиран труп. Скелетоподобното й тяло се понесе през залата с бързи, остри движения. Когато се приближи на около три метра от Ничи, Сестра Лидмила махна с ръка, сякаш се опасяваше, че младата жена няма да я забележи.
— Сестра Ничи! Сестра Ничи! Ето те и теб. — Тя я стисна за китката. — Хайде, скъпа. Хайде. Негово Сиятелство те чака. Насам. Хайде.
Ничи я хвана за ръката. — Води ме, Сестра Лидмила. Да вървим.
Старата жена се усмихна през рамо. Не с удоволствие или радост, а с облекчение. Джаганг наказваше всеки, който по някакъв начин му доставеше разочарование — независимо дали е виновен или не.
— Къде се забави толкова, Сестра Ничи? Негово Сиятелство е в едно такова състояние… заради теб. Къде беше?
— Имах… работа, която трябваше да свърша.
Жената правеше две—три крачки за всяка крачка на Ничи.
— Работа значи! Ако зависеше от мен, щях да те пратя директно в кухнята да стържеш тенджери, задето си позволяваш да се мотаеш насам—натам, когато те викат.