Сестра Лидмила бе с мек характер и лесно забравяше, освен това понякога не си даваше сметка, че вече не живее в Двореца на пророците. Джаганг я използваше да посреща хора, които очаква, или да им показва пътя — обикновено към покоите му. Ако старата жена забравеше накъде да върви, той винаги можеше да я насочи. Забавляваше го фактът, че използва толкова древна Сестра на светлината, магьосница, прочута с владеенето на свръх езотерични заклинания, за най—обикновен куриер. Далеч от Двореца и заклинанието, забавящо стареенето, Сестра Лидмила изведнъж се бе втурнала стремглаво към гроба. Както и всички останали Сестри.
Прегърбената жена се плъзна пред Ничи и като я дръпна за ръката, я поведе през огромни зали, по стълбища и коридори. Най—сетне се спря пред една врата, украсена със златни листа. Докосна с пръст долната си устна и си пое дъх. Намръщени войници, патрулиращи по коридора, хвърлиха на Ничи погледи, черни като роклята й. Бяха имперските стражи.
— Пристигнахме — погледна я Сестра Лидмила. — Негово Сиятелство е в покоите си. Побързай. Хайде, хайде. Върви. — Тя размаха ръце, сякаш подканваше стадо добитък. — Влизай!
Преди да прекрачи прага, Ничи взе ръката на старата жена от дръжката на вратата и я погледна в очите.
— Сестра Лидмила, някога ти ми бе казала, че според теб съм най—подходяща за част от познанието, което трябва да предадеш на идните поколения.
Лицето на Сестра Лидмила се озари от лукава усмивка.
— Охо, Сестра Ничи, значи най—после си започнала да се интересуваш от окултни магии, а?
Никога преди Ничи не бе проявявала интерес към нещата, които й предлагаше да научи Сестра Лидмила. Магията бе егоистично занимание. Ничи учеше само задължителните неща, но никога не бе пожелавала да усвои нещо по—специално, някои от по—необичайните магии и заклинания.
— Да, всъщност струва ми се, че най—после съм готова за това.
— Винаги съм казвала на Прелата, че ти си единствената в Двореца, която притежава силата за предизвикването на подобни магии. — Жената се наведе към Ничи: — Които са изключително опасни, трябва да ти кажа.
— Знанието ти трябва да бъде предадено на друг, преди да е станало твърде късно.
Сестра Лидмила кимна със задоволство.
— Струва ми се, че вече си достигнала подходящата възраст. Ще го направя. Кога?
— Ще дойда да те видя … утре. — Ничи хвърли поглед към вратата. — Едва ли ще успея да се измъкна тази нощ.
— Значи до утре.
— Ако … дойда, наистина ще искам да приема твоето познание. Особено ме интересува майчиното заклинание.
Доколкото Ничи бе запозната, това заклинание, носещо странното наименование „майчино“, бе точно каквото й трябваше. Допълнителното му предимство бе, че веднъж задействано, няма как да бъде спряно.
Сестра Лидмила се изправи и още веднъж докосна долната си устна. На лицето й се изписа загриженост.
— Виж ти, виж. Това било значи? Е, добре, ще те науча. Ти притежаваш необходимите способности — малцина са като теб. На никого другиго не бих доверила подобно нещо. То изисква изключителна сила на дарбата. Ти я притежаваш. Докато разбираш и желаеш да приемеш включената цена, мога да те науча.
Ничи кимна.
— Тогава ще дойда, когато мога.
Възрастната Сестра се затътри надолу по коридора, потънала в мисли, вече подготвяща урока си. Ничи не бе сигурна, че ще оживее, за да се възползва от него.
След като Лидмила потъна зад ъгъла, Ничи влезе в тиха, окъпана в светлината на безброй лампи и свещници стая. Високият таван бе щампован с жълъдови мотиви. Плюшени кушетки и столове, тапицирани в топло кафяво, потъваха в дебели килими, облени в жълто, оранжево, червено — сякаш подът на стаята бе навестен от зрялата есен. Тежките завеси бяха спуснати върху огромните прозорци. Две Сестри, седнали на една кушетка, скочиха на крака.
— Сестра Ничи! — буквално изкрещя едната и на лицето й се изписа облекчение.
Другата се спусна към двойната врата в дъното и я отвори, без да чука — очевидно по заповед. Пъхна, главата си в стаята оттатък и каза нещо толкова тихо, че Ничи не я чу.
Сестрата отскочи назад и в същия миг гласът на Джаганг разтресе и двете помещения:
— Вън! Всички вън! Да остане само тя!
Още две младички Сестри, очевидно лични помощнички на императора, изскочиха от вътрешната стая. Ничи отстъпи назад, за да направи място на четирите жени по—бързо да излязат от императорския апартамент. Към тях се присъедини млад мъж, когото Ничи не бе забелязала в ъгъла. Докато изпълняваха заповедта, никой от жените и мъжа дори не погледна Ничи. Първият урок, който научаваше един роб на Джаганг, бе, че когато императорът каже нещо, то трябва да бъде изпълнено на мига. Малко неща го вбесяваха повече от мотаенето.