— Задоволи ме! — заповяда й той с дрезгав съсък, който би накарал всяка друга жена трескаво да се захване за работа.
— Или какво? Ще ме убиеш? Ако се страхувах от това, вече да не съм тук. Действаш принудително, не очакваш да ти отвърнат от любов. Няма да взема участие в това доброволно, нито пък ще ти позволя да се заблуждаваш, че те желая.
Той я зашлеви и тя падна възнак на леглото.
— Спиш с мен, защото ти харесва! — Сграбчи я за китката и отново я придърпа към себе си. — Защо иначе ще си тук?
— Защото ми заповяда.
Той се усмихна мазно.
— И ти дойде, макар че би могла да не го направиш.
Тя отвори уста, но не намери отговор, който би могла да изрази с думи — не и такъв, който той би разбрал.
С победна усмивка той се стовари върху нея и допря устни в нейните. Това, което за нея бе болка, за него се считаше за нежност. Неведнъж й беше повтарял, че е единствената жена, която си е правил труда да целува. Явно вярваше, че като изразява подобни чувства, не й оставя друг избор, освен също да прояви отношение към него, сякаш изразът на чувства беше разменна монета, с която можеш да си купиш близост по поръчка.
Бе само началото на една дълга нощ — на едно дълго мъчение. И тя го знаеше. До сутринта щеше да й се наложи да изтърпи още няколко насилствени съвкупления. Въпросът му препускаше към някакво отдалечено кътче на съзнанието й.
Утрото дойде, придружено от приглушеното пулсиране на болката от последвалия бой и по—острите бодежи на местата, където я бе удрял след като установи, че онова, което бе приемал за доброволно отдаване, е само измама, която го вбеси дори повече от преди. Възглавниците бяха опръскани с кръвта й. Бе една дълга нощ, изпълнена за нея с рядка наситеност на чувства.
Ничи знаеше, че е зла и заслужава подобно грубо отношение и насилие. На това не би могла да предложи никакво морално възмущение; дори правейки всички тези ужасни неща с нея, Джаганг не се и доближаваше до нейната покварена душа. Греховете му касаеха по—незначителните плътски дела и това можеше да се очаква — всички хора бяха малко или повече покварени по отношение на плътта. Но тъй като Ничи проявяваше безразличие към заливащото я отвсякъде море от страдание, тя бе покварена в сферата на духа. Това си беше чиста форма на злото — и тя го знаеше. Именно поради тази причина заслужаваше да изстрада всичко онова, което той правеше с нея. За известно време онова дълбоко мрачно място в душата й се бе запълнило.
Вдигна пръсти към устата си и установи, че раните й са болезнени, но прибрани. Заздравяването обаче не предлагаше гарантираните усещания на получаването им, така че тя предпочиташе да се остави в ръцете на някоя от другите Сестри, за да я излекува, отколкото да му достави удоволствието да присъства на мъките й.
Докато обмисляше тези неща, се сети за Сестра Лидмила.
Установи, че Джаганг не е в леглото до нея. Повдигна се и го видя седнал на един стол наблизо да я наблюдава. Покри гърдите си с чаршафа, опръскай с кръв.
— Ти си свиня.
— Не можеш да ми се наситиш. Каквото и да говориш за мен, Ничи, истината е, че искаш да го правиш. Защо иначе ще останеш?
Кошмарните му очи я гледаха втренчено, опитвайки се да пробият път към съзнанието й. Не успяваха. Той вече не можеше да бъде кошмар за нея. Ричард пазеше съзнанието й.
— Не е поради причини, които би искал да чуеш. Стоя тук, понеже крайната цел на Ордена е високоморална. Искам тя да се осъществи. Искам страданието на безпомощните жертви на живота да свърши. Искам най—сетне всички хора да са равни и да водят нормален живот. Посветила съм почти целия си живот на тези цели. Орденът може Да помогне за построяването на такъв свят. Ако трябва да те понасям — дори да ти помагам — в името на постигането на такъв край, то това е лъжица, която съм готова да преглътна.
— Приказките ти са благородни, но зад тях се крие нещо повече. Ако можеше, сигурен съм, че би си тръгнала.
— Или — той се засмя — ако наистина искаше да го направиш, би си тръгнала. Кое от двете, Ничи?
Тя не желаеше да отговаря на този въпрос. Болеше я главата.
— Какви са тези приказки, че си щял да строиш дворец?
— А, значи си чула. — Той си пое дълбоко въздух и го изпусна шумно. — Ще бъде най—великолепното място, съществувало някога. Достойно обиталище на императора на Императорския орден, на човека, комуто се подчиняват и Старият, и Новият свят.
— На човека, който иска да му се подчиняват. Господарят Рал стои на пътя ти. Колко пъти вече те изиграва?
В очите на Джаганг проблесна искра, която Ничи знаеше, че може да се превърне в унищожителен пламък. Ричард наистина бе обърквал плановете на Джаганг неведнъж. Дори да не бе постигнал окончателна победа над императора, го бе уязвявал достатъчно сериозно. Което си бе изумително постижение за малобройната му армия, изправила се пред несметната мощ на Императорския орден. Човек като Джаганг не можеше да преглътне подобно унижение — все едно някой го бе пронизал в сърцето.