— Светът не е виждал негово подобие. Докато аз продължавам да се боря за осъществяването на надеждите на Ордена в Новия свят, докато предавам волята на Създателя на злите и алчните и полагам усилия за изгонването на егоистичните идеали на древните религии, основаващи се на магии, там, в родината, продължава строежът на новия дворец.
Ще отнеме години да се набави цялото количество камъни, необходими за строежа. Разнообразието на материалите ще говори само по себе си за величието на двореца. Мраморите ще бъдат от най—скъпите. Дърветата — най—добрите. Всеки материал, използван в строежа, ще бъде изключителен и уникален. Над него ще се трудят най—добрите майстори и в техните ръце всеки материал ще придобие величественост.
— Да, но въпреки че там ще живеят и други хора — с хладно презрение отрони тя, — това ще бъде нафуканият паметник на един—единствен човек: великият и могъщ император Джаганг.
— Напротив — той ще бъде посветен на славата на Създателя.
— О, нима? Значи в такъв случай да очакваме там да живее и самият Създател?
Джаганг посрещна богохулните й думи със смръщен поглед.
— Брат Нарев настоява дворецът да бъде място за обучение. Той ще вложи духовния си опит в начинанието и лично ще наглежда процеса, докато аз разчиствам пътя за навлизането на Ордена из целия свят.
Точно това искаше да чуе тя.
Той се загледа в невидимата въображаема постройка която сякаш още се полюшваше във въздуха пред тях. Гласът му придоби тържественост:
— По този въпрос с Брат Нарев сме на едно мнение За мен той винаги е бил като баща. Той дава цвят на идеите ми. Духовният му опит винаги ме е насочвал. Благодарение на него стоя начело и обирам лаврите от нашите победи, но без моралните му поучения бих бил нищо. Моите победи се дължат на единството на Ордена, който е само част от цялото, както всички ние сме само незначителни елементи на човечеството като цяло. Ти си права: не съм единственият, който би могъл да застане начело на Ордена. Но в момента аз съм този, който държи нещата в свои ръце. Никога с нищо не бих изневерил на доверието на Брат Нарев — то би било равносилно на това да изменя на самия Създател. Той предопределя нашите пътища.
Единственото, което исках, бе да построя място, подходящо за живот за всички нас. Място, откъдето бих могъл да ръководя хората по пътя към тяхното благоденствие. Брат Нарев бе човекът, който поде мечтата ми и й придаде морална форма, като видя как всички хора, когато видят огромната сграда, получават представа за мястото на човека в новия ред — разбират, че човек никога не може да се издигне до величието на Създателя и че сам по себе си всеки е незначителен елемент във великото братство на човечеството и като такъв трябва да работи в услуга на своите събратя, които се нуждаят от помощ, за да може цялото човечество да върви напред. Така новият дворец ще се превърне в място, пред което всеки ще се кланя смирено, понеже ще съзнава собствената си незначителност пред величието на Създателя, ще вижда собствената си ощетена, измъчена, изкривена, долна природа — понеже всички хора на този свят са такива.
Докато Джаганг описваше това място, Ничи сякаш го виждаше пред очите си. То наистина щеше да подтиква хората към смирение. Джаганг едва не внуши на самата я подобно усещане — както някога бе успял да го направи Брат Нарев.
— Точно затова останах — прошепна тя. — Понеже Орденът преследва справедливи цели.
Липсващото парченце току—що бе намерено.
В тишината Джаганг отново я целуна. Тя го остави да свърши, след което се откъсна от прегръдката му. Отнесеният му поглед проследи как тя става и започва да се облича.
— Ще ти хареса там, Ничи. Това ще бъде идеалното за теб място.
— Нима? Като за Кралицата—робиня?
— Като кралица, ако желаеш. Възнамерявам да ти дам власт, каквато никога досега не си притежавала. Ще бъдем щастливи там — ние двамата. Наистина щастливи.
Дълго, дълго време ще бъдем много, много щастливи.
Тя издърпа чорапа си нагоре по крака.
— Когато Сестра Улиция и другите четири откриха начин да избягат, аз реших да остана, понеже знаех, че Орденът сочи единствения морален път за човечеството. Но сега …
— Ти остана, защото без Ордена би била кръгла нула.
Тя отвърна поглед от очите му. Пъхна роклята през главата си, ръцете през ръкавите и я издърпа надолу към краката.
— Аз съм нищо без Ордена, както съм нищо и с него. Като всеки друг. Всички ние сме нищожества. Такъв е животът. Така ни учи Създателят. Но Орденът сочи на човека неговия дълг да води по—добър живот за доброто на всички. А аз съм императорът на Императорския орден! — лицето му угасваше по—бавно, отколкото се бе вменило. Ръката му се вдигна неопределено в настъпи тишина и той продължи с по—мек глас: — Под управлението на Ордена светът ще се обедини в едно цяло. Дворецът бъде готов, ще бъдем щастливи там, Ничи. Аз и ти, водени от духовния опит на нашите жрец. Ще видиш. Когато …