— Предполагам сте ме наблюдавали през цялото време.
— Да — отвърна Сестра Филипа. — Откакто прекрачихте в подножието на хълмовете там долу.
Зед се почеса по брадата.
— Нима? Чак оттам?
Тя отвърна с доволна усмивка:
— Чак оттам.
Той надзърна през рамо в тъмнината.
— И двете. Чудесно.
Тя спря и се обърна към него.
— И двете? Значи сте знаели, че ви наблюдават двама души?
Зед се усмихна невинно.
— Но разбира се. Вие ме наблюдавахте, а тя стоеше доста по—надалеч и ви следваше, подготвяйки някакви гнусни хитринки, в случай че се окажа враждебно настроен.
Сестра Филипа примигна в изумление.
— Забележително. Усетили сте я как се обръща към своя Хан? От такова разстояние?!
Зед кимна доволно.
— Все пак не съм избран за Пръв магьосник само заради физическата си издръжливост.
Усмивката на Сестра Филипа най—сетне му се стори искрена.
— Радвам се, че идвате като приятел, а не с лоши намерения.
Тази жена нямаше представа колко истина има в тези й думи. Зед имаше опит в гадната, коварна задача за използване на магия по време на война. Още с приближаването към лагера той забеляза слабите места на охраната му и пропуските в начина, по който използват магията за тази цел. Те не влизаха в кожата на врага си. Ако Зед бе имал намерение да им причини зло, досега целият лагер да е нагоре с краката, независимо от приготовленията им за среща с такъв като него.
Сестра Филипа се обърна напред в нощта и продължи пътя си. Беше му някак несвойско да се движи из Д’Харански лагер — въпреки че знаеше, че вече се бият от една и съща страна на барикадата. Бе прекарал доста години от живота си като смъртен враг на същите тези Д’Харанци. Ричард бе променил всичко това. Зед въздъхна. Понякога си мислеше, че Ричард може да се сприятели дори със светкавица и гръмотевица и да ги покани на трапезата си.
Около тях се издигаха плътните сенки на палатки и каруци. Пики и копия бяха забити в земята в подредени, равни редици, готови да влязат в употреба веднага щом има нужда от тях. Някои от войниците вече хъркаха, други седяха в тъмното, разговаряха тихо или се смееха приглушено, трети патрулираха като черни сенки. Последните минаваха толкова близо до Зед, че той усещаше дъха им, но лицата им си оставаха неразличими в черната тъма.
На всеки възможен подстъп към лагера бяха поставени съгледвачи. Огньовете в лагера се брояха на пръсти и бяха предимно на часовите, далеч от основната част, така че самият лагер тънеше в тъмнина. Имаше войски, в които нощем кипеше активна дейност — поправяха се оръжия, приготвяха се необходими неща или се оставяха войниците да правят каквото си искат. Тези мъже пазеха тишина през цялата нощ, така че наблюдателни очи и вслушани уши да могат да дадат малко информация — ако изобщо успеят — за нападащата сила. Това бяха дисциплинирани, добре обучени, професионални бойци. От разстояние не можеше да се прецени размерът на лагера. А той бе огромен.
Сестра Филипа отведе Зед пред една доста просторна Шатра — достатъчно висока, за да стои вътре прав човек. Окачените от вътрешната страна лампи обливаха в мека светлина стените и тавана. Сестрата се наведе и пъхна глава под платнището на прага.
— Водя един магьосник, който желае да се срещне с Прелата.
Зед дочу приглушени гласове, изразяващи съгласие.
— Заповядайте — усмихна се Сестра Филипа и леко го подкани с ръка на гърба. — Аз ще се погрижа за вечерята ви.
— Ще ви бъда не само благодарен, но и дълбоко задължен — отвърна й Зед.
Щом влезе, завари намиращите се вътре хора да се изправят, за да го посрещнат.
— Зед! Ах ти, стари глупако! Значи си жив!
Зед посрещна с усмивка втурналата се в прегръдките му Ейди, старата чародейка, известна във втората им родина — Западната земя — като царицата на костите. Тя го прегърна толкова силно, че Зед за момент остана без дъх и изпъшка тежко. Той я погали по посребрялата черна, дълга почти до раменете коса, а тя притисна ръката му до сърцето си.
— Нали ти обещах, че ще се видим отново, а?
— Да, наистина — прошепна тя, заровила лице в тежката му роба.
Отдръпна се, стиснала ръцете му в своите, и го погледна. Посегна да приглади разрешената му немирна бяла коса.
— Прекрасна както винаги — рече й Зед.
Тя се взря в лицето му с абсолютно белите си очи. Зрението й бе отнето още като младо момиче. Оттогава Ейди виждаше с взора на дарбата си. В известен смисъл дори по—добре от преди.
— Къде бъде шапката ти?
— Шапка ли?
— Купих ти прекрасна шапка, а ти я загуби. Както виждам, още не си я сменил. Обеща ми да си купиш нова. Помня, че ми обеща.