Зед ненавиждаше смешната шапка с дълго перо, която Ейди му бе купила заедно с другите дрехи. Хиляди пъти предпочиташе да носи семплата си роба, отговаряща на сана и положението му, но Ейди я „загуби“, след като му купи претруфените червеникавокафяви одежди с черни ръкави и качулка на раменете, които носеше в момента. Ръкавелите бяха опасани с три нишки сребърен брокат. От врата и през цялата му предница се спускаше по—дебела ивица златен брокат. Тънкият му кръст бе пристегнат от червен копринен колан със златна тока. Подобни дрехи бяха белег за начеващ магьосник. За човек, който не е роден с дарбата, бяха знак за благороден произход или поне за принадлежност към заможно търговско съсловие, така че въпреки ненавистта, с която Зед ги носеше, те се бяха оказали безценно прикритие. Освен това Ейди го харесваше повече в тях. Шапката обаче му бе дошла в повече. И бе сменила мястото си.
Забеляза, че Ейди е с все същите си дрехи. Единствената украса на семплата й рокля бяха жълтите и червените мъниста, обикалящи деколтето и зашити във формата на древни символи на професията й на чародейка.
— Бях доста зает — отвърна той и махна с ръка, с надеждата да минат на друга тема. — Иначе щях да си купя нова.
— Да бе! — изпухтя Ейди. — Пак си вършил пакости.
— Виж, аз…
— Тихо сега — прекъсна го Ейди и като го стисна здраво за ръката, го представи с жест: — Зед, това бъде Вирна, Прелат на Сестрите на светлината.
Жената изглеждаше на превала на тридесетте си години, вероятно в началото на четиридесетте. Но Зед знаеше, че е доста по—възрастна. Ан, предшественичката на Вирна, му бе казала колко е годишна тя и макар той да не си спомняше точната цифра, знаеше, че не е далеч от сто и шестдесет — впрочем млада за Сестра на светлината.
Имаше правилни, непретенциозни и приятни черти, кестенява коса с точно колкото трябва къдрици и тяло, от което лъхаше изисканост. Напрегнатите й кафяви очи сякаш можеха да откъртят мъх от гранит. Чертите на мрачна решителност, застинали върху красивото й лице, подсказваха, че е жена, скрита под черупката на бръмбар.
Зед се поклони с глава.
— Прелате. Първи магьосник Зедикус Зу’л Зорандер на вашите услуги.
По тона му се разбра, че думите му са просто фигура на речта.
Това бе жената, отвела Ричард в Стария свят. Дори тя да бе вярвала, че го прави, за да му спаси живота, Зед като Пръв магьосник приемаше постъпката й за отвратителна. Сестрите, всички те чародейки, вярваха, че могат да обучат младите мъже с дарба да станат магьосници. Грешаха. Подобно нещо можеше да бъде адекватно извършено единствено от друг магьосник.
Тя поднесе ръката си със златния пръстен със слънчевия символ, представящ поста й. Зед се наведе и я целуна, понеже реши, че вероятно това влиза в обноските им. Щом той свърши, тя на свой ред взе неговата ръка в своята и също я целуна.
— За мен е чест да се запозная с човека, отгледал Ричард. Вие сигурно сте рядко срещан човек, какъвто е и той, имах случай да се убедя по време на обучението му.
— Тя се засмя пресилено. — Беше истински кошмар да се опитваме да обучим този ваш внук.
Зед леко промени мнението си за жената, но остана нащрек. Въздухът в палатката бе застоял и тежък.
— Така е, защото всички вие сте като волове, които се опитват да научат един кон да тича. Вие, Сестри, би трябвало да се занимавате с неща, които по—точно отговарят на природата ви.
— Да, да, ти бъдеш прекрасен човек, Зед — сгълча го Ейди. — Абсолютно ненадминат. Някой ден дори аз ще започна да ти вярвам. — Тя го дръпна за ръкава, за да го накара да се извърне от пламналото лице на Вирна. — А това бъде Уорън — добави тя.
Зед понечи да се поклони, но момчето вече бе паднало на колене и навеждаше русата си глава.
— Магьоснико Зорандер! Каква чест! — Той скочи и сграбчи ръката на Зед в своите, като започна да я разтърсва толкова силно, че Зед си помисли, че ще се откачи от ставите. — Толкова се радвам да се запознаем. Ричард ми е разказал всичко за вас. Толкова се радвам да се запозная с магьосник с вашето положение и таланти. За мен би било истинско удоволствие да се уча от вас!
Колкото по—радостен изглеждаше Уорън, толкова по—намръщено бе лицето на Вирна.
— Ами и аз се радвам да се запознаем, момчето ми — Зед не спомена пред Уорън, че Ричард не му бе споменавал нито дума за него. Но едва ли поради неуважение или незачитане. Ричард така и не успя да каже на дядо си толкова много важни неща. По ръкостискането на Уорън Зед успя да прецени, че младежът пред него притежава необикновен талант.
В шатрата влезе едър мъжага с къдрава рижа коса, бял белег, прорязващ лицето му от слепоочието до челюстта, и натежали вежди. Сивкаво—зеленикавите му очи бяха втренчени в Зед напрегнато, но усмивката на лицето му бе като на войник на дълъг поход, забелязал буре с бира.