— Ами да. В редиците на врага има родени с дарбата. Мислех, че знаете.
Генералът запримига, опитвайки се да осмисли чутото, за да разбере невидимата опасност, съдържаща се в простичкото твърдение на Зед.
— Разбира се, че знаем.
— Аха. Ами тогава защо още не сте изкопали няколко масови гроба?
Вирна скочи на крака.
— В името на Сътворението! Ти за какви ни имаш, за някакви си слугини ли? Които са длъжни да ти сервират вечеря? Ние сме Сестри, родени с дарбата, които са тук, за да бранят армията от пленените от Джаганг Сестри!
Ейди тайничко направи знак на Вирна да седне и да се успокои. Гласът й прозвуча като чакъл в буркан с мед:
— Защо просто не ни кажеш какво си установил, Зед?
Бъда убедена, че Прелатът и генералът с радост ще се вслушат в съветите ти относно как бъде подобрена охраната ни.
Зед остърга малките жълти корички от дъното на чинията, събирайки ги в една последна, мизерно малка хапчица.
— Прелате, нямах намерение да проявявам неадекватно отношение към вас.
— Е, със сигурност…
— Просто сте прекалено добри — всички вие. Това е.
— Моля?
— Прекалено добри, казвам. Вие и вашите Сестри сте отдали живота си, за да помагате на хората.
— Е … аз, ние … ами, разбира се, че помагаме на хората. Нали това е призванието ни.
— Не и да убивате. Джаганг е решил да ви избие до крак.
— Това го знаем, Зед. — Генералът се почеса по брадата, погледът му шареше между Зед и Вирна. — Прелатът и нейните Сестри ни помогнаха да заловим доста от вражеските съгледвачи и с други неща. Точно както присъстващата тук Сестра Филипа усети, че приближаваш към лагера тази вечер, така и те откриха войниците, дошли с лоши намерения. Те си вършат работата, Зед, нямаме никакви оплаквания. Всички войници в този лагер са до волни, че Сестрите са сред нас.
— Всичко това е прекрасно наистина, но когато армията на Императорския орден нападне, нещата ще стоят другояче. Те ще използват родените с дарбата, за да ви унищожат до крак.
— Ще опитат — не отстъпи от позицията си Вирна, като се постара да звучи категорично, без да повишава тон, макар че явно именно това й идеше да направи, — но ние имаме готовност да посрещнем атаките им.
— Точно така — обади се Уорън и кимна с глава за убедителност. — Ние също разполагаме с родени с дарбата, които са в постоянна готовност.
— Това е чудесно, чудесно — провлачи Зед, сякаш за почваше да си променя мнението. — Значи сте елиминирали незначителните заплахи. Като комарите албиноси и тям подобни.
Гъстите вежди на генерал Рейбич надвиснаха над очите му.
— Моля?
Зед махна с вилицата си.
— Е, в такъв случай бихте ли ми казали, ей така, само за да задоволите любопитството ми, какво възнамеряват да правят родените с дарбата при евентуално нападение? Например как ще се справят с вражеска кавалерия?
— Ще издигнем пред кавалерията им стена от огън — без никакво колебание рече Уорън. — Атакуват ли ни, ще ги възпламеним преди още да са успели да изстрелят дори една стрела.
— Аха — отвърна Зед. — Огън значи. — Пъхна последната хапка в устата си. Всички в мълчание проследиха как я сдъвква. В един миг той спря и ги погледна. — Предполагам, че става въпрос за огромен огън. Колосални огнени кълба и тям подобни?
— За какви комари говори той — измърмори под мустак генералът към Вирна и Уорън, които седяха на пейка та до него срещу Зед и Ейди.
— Точно така — не обърна внимание на въпроса на генерала Вирна.
Рейбич въздъхна и скръсти ръце пред мощните си гърди.
— Истинска стена от огън. — Вирна изчака Зед да преглътне. — Намирате ли нещо незадоволително в това, Първи магьоснико?
Зед сви рамене.
— Ами… — млъкна, после сбърчи лице. Наклони се към генерала и го изгледа отблизо. Вдигна кокалест пръст пред скръстените му ръце. — Ето един. Комарът тъкмо се канеше да ви изпие кръвчицата, генерале.
— Моля? О! — Генералът го размаза. — Това лято ги има много. Но ми се струва, че сезонът им свършва. Мога да ви кажа, че с удоволствие ще се разделим с гадните животинки.
Зед отново размаха пръст. — И мислите, че всички са като този? Генерал Рейбич повдигна ръка и огледа размазаното насекомо.
— Да, кръвожадното малко… — гласът му заглъхна.
Вгледа се по—внимателно. Вдигна насекомото с два пръста и го приближи до очите си, за да го огледа по—добре.
— Ами бих … това нещо е … — Лицето му пребледня. — Бяло. — Сивозелените му очи се вдигнаха към Зед. — Как казахте…?
— Комари албиноси — довърши изречението му Зед и остави празната чиния на земята. Посочи с клечест пръст размазаната жертва на генерала. — Сблъсквали ли сте се някога с албиносовата треска, генерале? Някой друг от вас? Ужасно нещо е, мога да ви уверя.