— Получих рапорти — обади се генерал Рейбич. По мрачния му тон Зед прецени, че явно рапортите са били точни. — Чух освен това, че нещата са се уталожили значително.
Зед кимна.
— Отначало Орденът вилнееше безпощадно, помитайки всичко по пътя си. Сега обаче „Джаганг Справедливия“, както са започнали да го наричат, им е дръпнал юздите. На повечето места извън столицата Феърфийлд, където е било ядрото на кланетата, населението е започнало да го подкрепя като спасителя, дошъл да ги изведе към по—добър живот. Те му докладват за всеки съсед или пътешественик, когото подозират в непочтени намерения спрямо благородните идеали на Ордена. Прекосих цяла Андерия и прекарах доста време във вражеска територия в търсене — напразно. След това се отправих на север към Дивото и обиколих доста градове, някои от които големи, но така и не открих нито следа от тях. Предполагам, че ми е било необходимо доста време, за да се възстановя. Едва наскоро успях да разбера къде се намирате всички вие. Не мога да не отчета, генерале, че Добре бяхте скрили местонахождението си — доста време ми трябваше, докато ви открия. Момчето обаче сякаш е изчезнало безследно. — Зед стисна юмруци в скута си. — Трябва да го намеря.
— Ричард ли имаш предвид? — попита Ейди. — Ще бъдещ по следите на внука си ли?
— Да. Търся него и Калан. — Зед вдигна безпомощно ръце. — За съжаление безуспешно, трябва да призная. Никой от хората, с които говорих, не е попадал на никаква следа от тях. Вложих всичките си умения — напразно. Ако не бях убеден, че при тях всичко е наред, щях да си помисля, че са пропаднали вдън земя.
Останалите започнаха да се споглеждат един друг. Зед надникна от едно смаяно лице към друго. За пръв път от месеци насам в очите му проблесна надежда.
— Какво? Какво има? Нима знаете нещо?
Вирна посочи под пейката.
— Покажи му, генерале.
По нейно настояване генералът измъкна някаква карта, свита на руло. Разгъна я с грубите си ръце и я постави пред себе си обърната към Зед. Генерал Рейбич посочи планините западно от Града на елените.
— Ето тук, Зед.
— Тук… какво?
— Тук са Ричард и Калан — отвърна Вирна.
Зед зяпна насреща й, после отново погледна картата. Пръстът на генерал Рейбич се плъзна, по верига от върхове. Зед познаваше тези места като изключително негостоприемни.
— Тук ли? Добри духове, че защо им е на тях двамата да се скитат из тези пущинаци? Какво търсят там?
— Калан бъде ранена — рече Ейди, като се постара гласът й да звучи спокойно.
— Ранена ли?
— На ръба да премине в света на духовете. Доколкото разбрахме, може би дори бъде видяла света от другата страна на воала. — Ейди посочи картата. — Ричард я е отвел там, докато се възстанови.
— Но … защо е решил така? — Приглади с ръка рошавата си коса. Мислите му запрепускаха бясно, опитваше се да си отговори на хиляди въпроси отведнъж. — Може да се лекува …
— Не. Бъде й направено заклинание. Ако използват магия за лечение, бъде освободено зловещо заклинание и Калан бъде мъртва.
Зед изведнъж разбра.
— Добри духове … Добре, че момчето го е разбрало навреме. — Преди ужасът от спомена за крясъците да се втурне в главата му, той затръшна мислената врата пред него. Преглътна с болката на човек, който знае какво е да висиш на косъм от смъртта. — И все пак защо е отишъл именно там? Той е нужен тук.
— Определено — остро го прекъсна Вирна.
По тона й Зед разбра, че темата е болезнена.
— Не може да се върне при нас — продължи Уорън.
Срещнал въпросителния поглед на Зед, обясни по—нататък: — Не разбираме всичко, но сме на мнение, че Ричард следва някакво пророчество.
— Пророчество! — Зед махна с ръка. — Ричард не си пада по гатанките. Ненавижда ги и никога не е обръщал внимание на подобни неща. Понякога ми се е искало да се бе вслушвал повече, но уви.
— Е, в този случай го е направил — Уорън за момент стисна устни. — Негово си е.
— Негово … какво?
Уорън се покашля.
— Пророчество.
Зед огледа намръщено внезапно станалите сериозни и предпазливи лица на околните. Направи кисела гримаса и разположи пищната си роба на пейката до Ейди.
— Какво е това пророчество?
Уорън мачкаше на топка виолетовата си роба.
— Не ни каза точно.
— Ето, виж. — Генерал Рейбич измъкна от джоба си пачка сгънати листа. — Имам няколко писма от него. Всички сме ги чели.
Зед се изправи и грабна писмата от огромния юмрук на генерала. Приближи се до масата и приглади намачканите страници. Докато другите седяха притихнали в очакване, той се наведе над масата и зачете.
С властен и категоричен жест Ричард парадоксално се отказваше от властта. Пишеше, че след много размисъл е стигнал до прозрение, представено му под формата на видение, и вече знае без съмнение, че помощта му би довела до неизбежна катастрофа.