В следващите писма Ричард уточняваше, че двамата с Калан са на сигурно място и че тя постепенно се възстановява. И че Кара е с тях. В отговор на писмата на генерал Рейбич и други Ричард уточняваше, че това е окончателното му решение. Предупреждаваше ги, че каузата на свободата ще бъде безвъзвратно загубена, ако той се отклони от правилния път. Че каквито и решения да вземат генерал Рейбич и останалите, той няма да им се противопостави, нито ще ги критикува. Че сърцето му е с тях, но че те сами трябва да се погрижат за обозримото бъдеще. И че нещата ще останат така неизвестно докога.
Писмата му като цяло не предоставяха никаква конкретна информация, освен че споменаваха за това негово видение или прозрение и даваха ясно да се разбере, че не могат да разчитат на това Ричард да ги поведе. Въпреки оскъдните сведения Зед успя да долови неща и между редовете.
Погледът му остана прикован върху листата дълго след като ги бе прочел. Пламъкът на лампата се полюшваше бавно насам—натам, като от време на време потрепваше и нагоре политваше вълниста нишка мазен дим. Отвъд до ушите му достигаха приглушените гласове на патрулиращите часови, предаващи си информация един на друг. Вътре цареше тишина. Всички бяха чели писмата.
Лицето на Вирна бе изпълнено с напрежение и болка. Не можа да се сдържи и се обади:
— Ще отидеш ли да го видиш, Зед? Ще го убедиш ли да продължи борбата?
Зед бавно прокара ръка по изписаните листа.
— Не мога. В този случай не бих могъл да му бъда от никаква помощ.
— Но той е нашият водач в тази борба. — Меката светлина озаряваше нежната женственост на тънките и пръсти, допрени безутешно до челото й. Ръката й се от пусна в скута. — Без него…
Зед не й отговори. Не можеше да си представи каква би била реакцията на Ан в подобна ситуация. Тя се бе ровила из пророчествата с векове, в очакване да се появи онзи магьосник—войн, способен да ги поведе в борбата за оцеляването на магията. Ричард бе именно този роден за борба магьосник—войн, а сега се бе оттеглил.
— Какъв предполагаш бъде проблемът? — попита Ейди с тих дрезгав глас.
Зед хвърли последен поглед към писмата. Отмести глава и се изправи. Всички погледи в слабо осветената палатка бяха вперени в него, сякаш с надеждата, че той може да ги измъкне по някакъв начин от една предопределеност, която сами не могат да разберат, но от която инстинктивно се ужасяват.
— Дошло е време за изпитание на дълбините на Ричардовата душа. — Зед пъхна длани в противоположните ръкави на робата си и ги приближи така, че сребърният брокат на двата да се срещне. — Някакъв вид просека, която му се показва заради разбирането му на нещо, което единствено неговите очи могат да съзрат.
Уорън се покашля.
— Какво е това изпитание, Зед? Би ли ни казал?
Зед махна неопределено с ръка, подгонен от неясни спомени.
— Борба … помирение …
— Какво помирение? — настоя Уорън.
Зед се вгледа в сините очи на младежа. Искаше му се Уорън да не задава толкова много въпроси.
— Каква е предопределеността на твоята дарба?
— Предопределеност ли? Ами … предполагам … е, дар — просто си съществува. Тя е просто една способност.
— Дарбата помага на хората — монотонно изрече Вирна, загърна още по—плътно в синята си наметка, сякаш тя бе броня срещу отговора, с който Зед можеше да я застреля.
— Аха. Тогава какво правиш тук?
Въпросът му я свари неподготвена.
— Тук ли?
— Да. — Зед махна с ръка към неопределено далечно място. — Ако дарбата е, за да помагаме на другите, тогава защо не си там, защо не помагаш? Има толкова болни, които чакат да бъдат излекувани, толкова невежи, които чакат да бъдат научени, толкова гладни, които чакат да бъдат нахранени. Защо просто си седиш тук — здрава, умна и добре нахранена?
Вирна подръпна наметката си и се изпъна на мястото си с мрачна решителност.
— По време на битка, ако изоставиш портата на крепостта, за да помогнеш на паднал другар, значи си проявил слабост: проявил си неспособност да устоиш на моментното страдание, за да предотвратиш много по—страшно и мащабно. В този смисъл, ако се втурна да помагам на малкото, на които бих могла да обърна внимание, би означавало да изоставя поста си тук, в редиците на армията, докато се опитваме да попречим на врага да превземе портата към Новия свят.
Мнението на Зед за Вирна леко се подобри. Тя се бе оказала дразнещо близко до същината на жизненоважна истина. Той кимна и й се усмихна в знак на уважение към думите й. Реакцията му я изненада дори повече от въпроса му.