— Ами — замислено каза Зед, — не бих отхвърлил напълно подобна идея. — Той въздъхна уморено и гласът му прозвуча по—сериозно: — Стигнах до извода, че не само ще е безсмислено да се опитвам да уча Ричард, но и че е твърде вероятно да се окаже опасно — за всички. Много ми се ще да отида да го видя и да му кажа, че го подкрепям, да го насърча, да му дам съвет. Но помощ? — Зед поклати глава. — Това не бих се наел.
Никой не му възрази. Вирна сама бе опитала и бе твърде склонна да се съгласи с думите на Зед. Другите вероятно го познаваха достатъчно добре, за да разберат за какво говори дядо му.
— Ще ми позволиш ли да се погрижа за настаняването ти, Зед? — попита накрая Вирна. — Така като те гледам, май имаш спешна нужда от почивка. На сутринта, след като се наспиш добре и премислим всичко отново, ще поговорим пак.
Уорън, който тъкмо се канеше да зададе друг въпрос, изглеждаше разочарован, но все пак кимна в знак на съгласие.
Зед протегна крака и се прозя.
— Би било чудесно.
Мисълта за предстоящото бе плашеща. Толкова му се искаше да види Ричард, да му помогне, особено след като го бе търсил толкова дълго. Понякога бе трудно да изоставиш близък човек, въпреки че разбираш прекрасно, че това би било най—доброто за него.
— Да, би било прекрасно — повтори Зед, — наистина съм уморен.
— Лятото скоро бъде далеч. Нощите бъдат студени — рече Ейди и се притисна към него. Погледна го с белите си очи, които заискриха меко от светлината на лампата.
— Какво ще кажеш да останеш при мен и да стоплиш кокалите ми, старче?
Зед се усмихна и я прегърна. Чувстваше се толкова добре при нея, колкото бе очаквал. Всъщност в този момент, ако му бе дала нова шапка с перо, щеше да я приеме, при това с усмивка. При все това притеснението не му даваше мира.
— Зед — обади се Вирна, явно забелязала тревогата в погледа му, — Ричард е магьосник—войн, който — както сам казваш — вече е доказал забележителните си способности. Той е младеж с огромен потенциал. Освен това е истински Търсач и е закрилян от своя Меч на истината — оръжие, с което е доказал, че умее да си служи подобаващо. Калан е Изповедник — Майката Изповедник — и има опит в използването на силата си. С тях има и Морещица. А Морещиците не са свикнали да поемат излишен риск.
— Знам — прошепна Зед, вглъбен в кошмара на мислите си. — И въпреки всичко се притеснявам много за тях.
— Какво толкова те притеснява? — попита Уорън.
— Комарите албиноси.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Задъхана от изтощение, Калан трябваше да се извие назад през озъбената паст на храста, сгъстен от острите бодли на къпината, за да избегне полета на меча. Върхът на острието изсвистя на милиметри от ребрата й. В бесния си устрем да се спаси тя не обърна внимание на острия допир на бодлите до панталона й. Усещаше сърцето си да пулсира някъде дълбоко в тила.
Докато той продължаваше безмилостната си атака, принуждавайки я да прескочи един нисък скален праг и да се плъзне във вдлъбнатината зад него, купчини паднали листа, разритани от ботушите й, изригнаха като цветни светкавици в късния следобед. Яркожълтите, светлооранжевите и бляскавочервените листа се посипаха върху каменистата земя, просветваща между бодливите венчета на хвойна. Беше все едно да водиш битка посред сринала се на земята дъга.
Ричард отново я нападна. Тя ахна, но блокира удара на меча му. Той настъпваше с неумолима мрачна решителност. Калан заотстъпва, стараейки се да повдига краката си колкото се може по—високо, за да не се спъне в зъбатите корени, плъпнали около огромния ствол на бял смърч.
Едно падане би било фатално — Ричард щеше да я прониже моментално.
Хвърли поглед наляво. Наблизо се извисяваше отвесна скала, драпирана със завеса от пухкав мъх. От другата страна тръгваше било, което правеше остър завой и в един момент тръгваше към високата скална стена. Окажеше ли се притисната там, единственият й изход щеше да е право нагоре. Или скок в бездната.
Отклони отривист мах на меча му, той отблъсна нейния. В изблик на ярост тя се впусна в мощна атака и го принуди да отстъпи десетина стъпки. Той без проблеми парираше ударите й, след което на свой ред отвръщаше с атака. Каквото спечелеше, тя го губеше двукратно мигове по—късно. Отново се втурваше в отчаяна защита и отстъпваше назад, за да запази живота си.
На нисък, мъртъв елов клон на няма и три метра разстояние мъничка червена катеричка, навлякла зимната си козина, скубеше кадифено петно лишей, покрило кората на дървото. Показала гордо бялото си коремче, животинката се бе изправила на самия край на мъртвия чукан на дървото, вдигнала рунтавата си опашка и стиснала в лапички сбръчкано парченце лишей, готова да изгризе заоблените му краища. Приличаше на зрител на турнир по борба, който наблюдава срещата между двама състезатели и гризка сухар.