Калан дишаше бясно, очите й припряно диреха място за стъпване между внушителните корени на високопланинското дърво. В същото време мисълта й трескаво търсеше изход от ситуацията. Ако успееше някак да заобиколи Ричард, избягвайки заплахата на меча му, щеше да има шанс да си осигури път за бягство. Със сигурност щеше да я подгони, но тя щеше да спечели малко време. Отби един светкавичен удар на меча му и се пъхна зад ствола на млад клен, потъвайки в мек килим от жълтокафяви папратови клонки, опръскани със слънчеви зайчета.
Ричард, впуснал се във внезапна дива атака, за да й пресече пътя, вдигна меча си с намерения да я посече.
Беше единственият й шанс — единственият й изход.
За части от секундата Калан се завъртя и скочи напред, шмугвайки се под ръката му. Мечът й потъна в меката му плът.
Ричард покри раната си с две ръце. Олюля се и след миг се свлече върху килима от папратови клонки, проснат по гръб. Във въздуха подскочиха листа смутени от внезапната намеса. После плавно се спуснаха надолу и украсиха в свежи тонове полегналото му тяло. Неистовото червено на кленовите листа бе толкова живо, че в сравнение с него дори кръвта би изглеждала кафява.
Калан се надвеси над него, като се опитваше да успокои дишането си. Беше на ръба на силите си. Свлече се на колене и след миг се хвърли върху безжизненото му тяло. Всичко наоколо бе покрито с карамелени папратови листа, стегнати в юмруци, сякаш готови да окажат съпротива на приближаващата с края на лятото смърт. По—младите, все още жълтеникави листа, изпълваха следобедния въздух с приятно свежо ухание. Малко неща можеха да се сравняват с аромата на гората в късна есен. По някаква случайност един висок клен наблизо, свит под защитната стена на скалата, все още не бе оголял, но листата му бяха тъй ослепително оранжеви, че контрастът с кристално—синьото небе бе почти болезнен.
— Кара! — Опряла ръка в гърдите на Ричард, Калан се надигна, за да извика по—силно: — Кара! Убих Ричард!
Кара се бе излегнала по корем на ръба на скалата и гледаше някъде в далечината. Не реагира.
— Убих го! Чуваш ли? Кара, виждаш ли?
— Да — промърмори Морещицата. — Чух те. Убила си Господаря Рал.
— Ей, не си — отвърна Ричард, все още дишайки тежко.
Тя го фрасна по рамото с меча си от върбова клонка.
— Напротив, този път те убих. Вече си мъртъв.
— Само драскотина. — Той опря своя върбов меч в тялото й. — И ми падна в капана. Сега те държа на мушка. Предай се или умри, жено.
— Никога — отвърна тя и все още дишайки учестено, се засмя. — Предпочитам да умра, вместо да попадна в ръцете на такъв като теб, негоднико.
Тя започна да го мушка бързо и да се върти насам—натам, заливайки се от смях.
— Кара! Видя ли? Този път го убих. Най—сетне го пипнах.
— Да, добре — провлачи Кара и продължи упорито да гледа в същата посока. — Убила си Господаря Рал. Браво на теб. — Най—после хвърли поглед през рамо. — Този е за мен, нали, Господарю Рал? Обеща ми.
— Да — отвърна Ричард, все още задъхан. — За теб е, Кара.
— Добре — ухили се доволно Кара. — Бива си го.
Ричард се усмихна лукаво на Калан.
— Знаеш, че се оставих да ме убиеш.
— Не, напротив! Спечелих сама. Този път те хванах натясно. — Тя отново го бодна с върбовия си меч. Спря и се намръщи. — Нали каза, че не си умрял. Че било само драскотина. Ха! Значи признаваш, че този път съм те победила.
Ричард се засмя.
— Оставих те…
Калан го целуна, за да му затвори устата. Кара ги видя и се обърна на другата страна.
Щом погледът й се плъзна оттатък скалния ръб, тя изведнъж скочи.
— Току—що тръгнаха! Хайде, преди нещо да ми го вземе!
— Нищо няма да ти го вземе, Кара — каза Ричард. — Не и толкова бързо.
— Хайде! Нали обеща, че е за мен. Не искам да бия целия тоя път напразно. Хайде.
— Добре де, добре — отвърна Ричард, след като Калан слезе от него. — Идваме.
Протегна ръка към нея, за да я подкани да му подаде ръка да стане. Вместо това тя го мушна в ребрата.
— Пак те изненадах, Господарю Рал. Ставаш все по—ленив.
Ричард само се усмихна, когато тя най—сетне му подаде ръка. Вече на крака, я сръчка бързо и преди да тръгне след Кара, рече:
— Добре се справи, Майко Изповедник. Успя да ме убиеш. Гордея се с теб.
Калан понечи да му се усмихне с достойнство, но й се стори, че е по—скоро налудничаво. Ричард взе раницата си от земята и я метна на гръб. Без да спира, се запъти към стръмния, начупен склон на хълма. Калан се наметна с дългата вълча пелерина и го последва в гъстата сянка на смърчовете на ръба на пропастта, като гледаше да стъпва по камъните, а не в пълните с листа дупки.