— Внимавай — подвикна Ричард на Кара, която вече бе избързала доста напред. — При всичките тези листа не се виждат дупките и пукнатините в скалата.
— Знам, знам — промърмори тя. — Колко пъти ще ми го повтаряш?
Ричард непрекъснато ги следеше и двете. Беше ги научил да се придвижват безопасно по планински терен и им бе казал от какво да се пазят. Откакто започнаха да обикалят горите и планините, Калан бе забелязала, че Ричард се движи с безшумна лекота, докато Кара вечно се спъваше, скачаше по камъни и скали като буйно младо биче. Тъй като Морещицата бе прекарала целия си досегашен живот на закрито, нямаше представа, че е по—различно да се придвижваш из такива местности.
Ричард търпеливо й обясняваше: „Избирай внимателно пътя си, за да се движиш доколкото е възможно по равно. Ако не е наложително, не стъпвай на по—ниско ниво, защото веднага след това ще ти се наложи да се качваш пак, за да продължиш напред. Не прави излишни движения. Ако трябва да се качиш някъде, не е нужно непременно да повдигаш цялото си тяло — просто сгъни краката си.“ Кара непрекъснато се оплакваше, че не може през цялото време да мисли къде да си сложи крака. Ричард й обясняваше, че при всяко изкачване на хълм тя всъщност се изкачва два пъти. Повтаряше й неуморно да мисли, докато върви, докато накрая се усъвършенства дотам, че мисленето да се превърне в инстинкт и да премине на подсъзнателно ниво. В един момент Кара установи, че когато изпълнява инструкциите му, прасците и бедрата й не се изморяват толкова и оттогава насетне започна да проявява повече усърдие в учението си. Вместо да се оплаква и да спори, започна да задава въпроси. Поне през по—голямата част от времето.
Калан забеляза, че докато Кара слиза по стръмната пътека, изпълнява точно указанията на Ричард и си служи с пръчка, за да опипва местата, скрити от купчини листа, които й се струват подозрителни, преди да стъпи там. Не му беше времето за чупене на глезен. Ричард не казваше нищо, но когато пръчката на Кара попадаше на дупка и по този начин предпазваше крака й, той се усмихваше — а тя свикна. Преправянето на пътека по стръмен хълм като този, който бяха изкачили, бе трудна и опасна работа. Прилични на пръв поглед просеки често се оказваха задънени и се налагаше човек да търси нови подстъпи. При по—незначителни наклони и равни терени животните често прокарваха добри пътеки. В долината не бе такъв проблем да попаднеш на задънена пътека, защото винаги можеш да пробиеш нова в шубрака. Да избираш пътя си върху скалиста почва на триста метра височина бе трудно и често не плодотворно. При подобни обстоятелства, особено когато времето напредва, нежеланието да се върнеш обратно често те изкушава да продължиш напред и да рискуваш.
Ричард им обясняваше, че това е трудна работа и е нужно да помислиш сериозно, преди да вземеш решение да слезеш, да се прибереш у дома или да си устроиш лагер за нощувка.
— Необмислените желания често са причина за нещастия — често казваше той. — Използваш ли главата си, можеш да очакваш да се прибереш невредим.
Кара разръчка купчина листа, натрупана между оголени гранитни камъни.
— Не стъпвайте тук — подвикна през рамо и скочи на един щръкнал камък. — Има дупка.
— Е, Кара, благодарим — подигравателно отвърна Ричард, сякаш е щял да се изкуши да стъпи там, ако тя не го бе предупредила.
Скалата, по която се движеха, бе изпъстрена с доста големи ръбове, по които бяха прорасли опърпани малки дръвчета и храсти, осигуряващи надеждно стъпало или дръжка. Долу планината се спускаше в тучна долина. Оттатък дефилето отново се надигаше в стръмни склонове, потънали в зеленината на иглолистните дървета и изпъстрени с топлите краски на оголели дъбове, кленове и брези.
Ярките корони на дърветата, нашарени с есенни листа, бяха прекрасни, докато бяха живи, но сега листата приличаха на използвани конфети, посипани по земята, и бързо бяха избледнели. Обикновено дъбовете запазваха листата си поне до ранна зима, някои дори до следващата пролет, но високо в планината ледените ветрове и ранните бури вече бяха оголили дори устойчивите кафяви листа на дъбовете.
Кара подскочи и кацна върху една скала.
— Ето — посочи тя напред, — Там горе. Виждате ли?
Ричард закри очите си срещу топлата слънчева светли на и плъзна поглед нагоре към отсрещния хълм. Избоботи, че е видял.
— Отвратително място за умиране. Калан придърпа вълчия кожух към ушите си, за да ги предпази от режещия вятър.