— Нима има добро място за тая цел.
Ричард отпусна ръка от челото си.
— Ами сигурно не.
Още по—нагоре по хълма, над мястото, което сочеше Кара, гората свършваше в местност, наречена Кривата Дъбрава. Над него, където не растяха дървета, планината представляваше голи скални ръбове и сипеи. Още по—нагоре косата светлина искреше върху сняг, бял като брашно. Под снега и оголените върхари Кривата дъбрава бе изложена на безжалостни ветрове и студ, от които дърветата се бяха изкривили в мъчителни силуети. Кривата дъбрава представляваше границата между живота и пустошта, в която почти нищо друго освен лишеи не можеше да устои на неумолимото време. Живот имаше само в полите на планината, в гората от сгушени едно в друго дървета. Ричард посочи надясно от тях.
— Да не губим повече време. Не искам да замръкваме там горе.
Калан плъзна поглед по гръбнака на планината, където тя преливаше в безбрежна панорама от заснежени върхове, долини и вълнисти зелени килими от сякаш потънали в безкрайността непроходими гори. Врящ казан от плътни облаци бе надвиснал ниско над долините и заплашваше да се излее над планините. В далечината се виждаха няколко самотни заснежени върха, врязани в море от сивота. Още по—надолу, под плътните, мрачни облаци времето сигурно беше още по—отвратително.
Ричард и Кара чакаха отговора на Калан. На нея не й се нравеше мисълта да замръкнат в Кривата дъбрава, застрашени от среща с леденостудената мъгла и влага.
— Добре съм. Хайде да вървим и да се свършва. После ще можем да се спуснем още по—надолу, където ще намерим хралупест бор, за да се приютим на сушина през нощта. Нямам нищо против да поседна край приветлив мъничък огън с чаша чай в ръка.
Кара духна струйка топъл въздух в скупчените си длани.
— Добре звучи.
Още първия ден на тяхното запознанство преди близо година Ричард бе завел Калан в хралупест бор. Тя не бе и чувала за съществуването на подобни дървета в сърцето на Западната земя. Тези дървета за нея си оставаха същите тайнствени създания, каквито й се бяха сторили първия път, когато бе зърнала извисяващия се високо в небето силует на фона на смрачаващото се небе. Те бяха приятели на всички пътешественици, търсещи нещо повече от обичаен подслон. Из тези краища се срещаха достатъчно. Имаха иглички предимно по външната част на клоните, докато близо до ствола оставаха гладки. Вътре, в недрата на гъстите си зелени дълбини, хралупестите борове осигуряваха прекрасна защита срещу лошо време. Нещо в състава на смолата им ги правеше устойчиви на огън, така че ако човек внимаваше достатъчно, можеше да си накладе вътре чудесно огнище, дори навън да върлува дъждовна буря.
Откакто живееха в планината, Ричард, Калан и Кара често отсядаха в хралупести борове. Тези нощи, прекарани около уютния огън, ги сближаваха, даваха им време за размисъл, за разговори и разказване на истории. Някои от тези истории ги караха да се заливат от смях. Други образуваха буца в гърлата им.
След като Калан ги увери, че е добре, Ричард и Кара кимнаха и поеха нататък по скалата. Калан вече се бе възстановила от ужасните си рани, но другите двама все още оставяха на нея да реши дали е готова да понесе усилието от подобни изкачвания и слизания, след които да могат да си намерят местенце, където да прекарат нощта — най—добре хралупест бор.
Трябваше й доста време, докато се оправи. Тя, разбира си даваше сметка за сериозността на положението. Прикована към леглото за толкова дълго, мускулите й бяха отслабнали, закърнели и почти безполезни. Дълго време. Дори яденето й представляваше проблем. Беше се превърнала на истински скелет. Дала си сметка за окаяното състояние, дори след като раните й бяха заздравели, тя е изпаднала в дълбока депресия.
Всъщност не си бе дала ясна сметка за болезнените усилия, които щеше да й струва пълното възстановяване превръщането отново в самата себе си. Ричард и Кара — прекъснато се опитваха да я насърчават и ободряват.
Но опитите им си оставаха далечни за нея — те просто не разбираха какво е да си в нейното състояние. Краката й бяха отслабнали дотолкова, че приличаха на клечки с възлести издутини вместо колене. Чувстваше се не само безпомощна, но и грозна. Ричард непрекъснато й правеше дървени фигурки на животни: орлета, лисици, видри, патета, дори катерички. Всички те едва събуждаха вялото й любопитство. В най—тежките моменти й се искаше да бе умряла заедно с детето им.
Животът й се бе превърнал в безвкусна каша. Всичко, което виждаше ден след ден и седмица след седмица, бе четирите стени на болничната си стая. Болката бе измерителна, монотонността — убийствена. Намрази горчивия чай от бял равнец, който я караха да пие, намрази миризмата на настойката от бял очеболец и равнец. Когато й писваше и отказваше да ги пие, минаваха на липа, която не бе толкова горчива, но пък и нямаше същия ефект — но все пак облекчаваше съня й. Преварата често облекчаваше главоболието й, но пък беше толкова гадна на вкус, че дълго след като я изпиеше, лицето й оставаше изкривено в гримаса. Понякога минаваха на тинктура от хризантема за облекчаване на болката. Калан намрази билките и започна от време на време да лъже, че не я боли, просто за да не поглъща отвратителните смеси.