Ричард се усмихна.
— Виж, това мога да направя. Ако намериш масата.
И Калан наистина я намери. Никога повече не яде в леглото.
Отначало ходенето й причиняваше доста силна болка — понякога дори прекалена, така че търсеше спасение в леглото. Кара идваше да й среши косата, за да не остава съвсем сама с агонията. Мускулите й бяха атрофирали и всичко правеше трудно. Да се среши й се струваше непосилен труд. Дори ходенето до масата бе изтощително. Всъщност отначало това бе единственото, което можеше Да прави. Ричард и Кара се отнасяха със съчувствие и я окуражаваха, но и не й позволяваха да се отпусне.
Калан се радваше, че е успяла да стане от леглото и това я подтикваше да преодолее болката. Светът отново се бе превърнал в прекрасно място. Още повече се радваше, че може сама да ходи до тоалетната. Макар Кара да не спомена нито дума за това, Калан бе сигурна, че и тя изпитва облекчение от този факт.
Колкото и да й харесваше уютната къща, разходките навън й се струваха като излизане от затвор. Преди Ричард често й бе предлагал да я занесе навън да подиша въздух, но тя не искаше да напуска леглото си, понеже се страхуваше от болката. Разбра, че заради тежкото й състояние мисълта й е била ленива и замъглена. Заедно с лятото бе загубила за известно време и себе си. Сега най—сетне усещаше главата си бистра.
Установи, че гледката от прозореца й е най—малко впечатляващата от онова, което се виждаше околовръст. Малката къщичка, построена от Ричард и Кара в лоното на умопомрачително красивата планина, бе оградена от заснежени върхове. Простата постройка с две спални в двата края — една за Ричард и Калан и една за Кара, и с общо помещение по средата се намираше на ръба на поляна от кадифенозелени треви, осеяни с диви цветя. Макар когато бяха пристигнали, сезонът на зеленчуците да отминаваше, Ричард бе успял да спретне малка градинка на едно слънчево местенце под прозореца на Кара, където отглеждаше пресни зеленчуци за трапезата и някои билки и подправки за гозбите. Точно зад къщата имаше стена от огромни стари борове, които осигуряваха естествена защита срещу ветровете.
Ричард прекарваше дълги часове в дялане на дървени фигурки, седнал край леглото на Калан, и й разказваше какви ли не истории. Но след като тя най—после се вдигна от леглото, фигурките му се промениха. Вместо животни той започна да прави хора.
Докато един ден не я изненада с най—прекрасната от всичките си фигурки до момента — в чест на дългоочакваното й завръщане в света, както сам обяви. Удивена от крайния реализъм и сила на малката статуя, тя прошепна, че единствено дарбата би могла да насочва ръката му по този начин. Ричард приемаше подобни приказки за глупости.
— Хора, които не притежават дарбата, непрекъснато сътворяват прекрасни неща — опонира й той. — В това няма никаква магия.
Тя обаче знаеше, че някои от хората на изкуството са родени с дарбата и са способни да провокират магията чрез изкуството си.
От време на време Ричард се изпускаше да говори за произведенията на изкуството, които бе видял в Народния дворец в Д’Хара, докато бе пленник там. Тъй като бе израсъл в Града на елените, никога преди не бе виждал мраморни статуи и със сигурност не бе живял в подобен разкош, сътворен от толкова талантливи ръце. Тези творби по някакъв начин му бяха отворили очите за присъствието на един по—велик свят около него и бяха оставили в душата му трайни следи. Кой друг, ако не Ричард, би забелязал красотата около себе си, докато е бил пленник и мъченик?
Вярно, че изкуството би могло да съществува и самостоятелно, без магия, но нали самият Ричард бе пленен с помощта на заклинание, извикано на живот с помощта на изкуството. Изкуството притежава универсален език и в този смисъл е незаменимо средство за предизвикване на магия.
Калан в крайна сметка се отказа да спори по въпроса дали дарбата му помага в изкуството. Той просто не вярваше. Въпреки това тя усещаше, че като няма накъде другаде да избие, дарбата му си търси изява по този начин. Магията винаги намира начини да се прояви, а създаването на човешки фигури категорично й се струваше магическо.
Но фигурата на жена, която бе издялал като подарък за Калан, я жегна някъде дълбоко в душата. Той я бе нарекъл „Дух“. Представляваше тридесетсантиметрова фигурка, издялана от меко, богато, ароматно орехово дърво. Женствеността на тялото, изящните извивки и форми, костите и мускулите — всичко се виждаше под развяната роба. Изглеждаше като жива.
Калан не можеше да си представи как е успял да се усъвършенства до такова ниво. Във фигурката се усещаше някакъв … дух. Имаше го в цялото й същество, в развяната й на вятъра роба, в отметнатата назад глава, в изпоприиска й се да му изкрещи, но вместо това установи, че едва се сдържа да не прихне. Изведнъж се почувства адски глупаво, задето не се бе опитала да стане по—рано.