Статуята очевидно не бе направена да прилича на Калан и при все това предизвикваше у нея някаква необяснима реакция, напрежение, което й се струваше странно познато. Нещо в издяланата от дърво жена възбуждаше у Калан желание да се оправи, да заживее пълноценен живот, отново да придобие самостоятелност и сила.
Ако и това не бе магия, то значи Калан нямаше никаква представа от тези неща.
През целия си живот бе живяла на величествени места, заобиколена от какви ли не произведения на изкуството, сътворени от известни творци, но никое от тях никога не бе докосвало сърцето й с усещането за някакво вътрешно прозрение и благородство като тази горда, жива жена с развята роба. Силата и виталността й предизвикваха буца в гърлото на Калан и единственото, което можеше да направи, бе да обгърне с ръце шията на Ричард, поддала се на безмълвни чувства.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Калан вече излизаше при всяка възможност. Беше оставила Дух на рамката на прозореца, за да я вижда не само от леглото, но и когато е навън. Беше я обърнала така, че винаги да е с лице към планината. Имаше чувството, че фигурката има нужда да стои очи в очи със света.
Горите, заобикалящи къщата, бяха тайнствени и мамещи. Към сенките в далечината тръгваха подканващи пътечки и Калан съзираше в края на тесния тунел между дърветата гъст мрак. Толкова й се искаше да тръгне по тези тесни пътеки, представлявали някога просеки, по които са се движели животни, а сега поразширени от Ричард и Кара в кратките им пътешествия за риболов и търсене на ядки и горски плодове. Калан, подпряна на пръчката, куцукаше из къщата и поляната, за да укрепи краката си. Много й се искаше да придружи Ричард в някои от пътешествията му, да се разходи, галена от горския ветрец, потънала в призрачна светлина, през полянките и под надвисналите като арки клони на огромните дъбове.
Сред първите места, където я заведе Ричард след настояването й, че може да измине късо разстояние, бе един тунел в гъстата, мрачна гора, чийто светъл край оттатък извеждаше към поточе, спускащо се от скалиста клисура и скрито зад гъста ограда от дървета. Огромна маса вода се изливаше непрестанно от стръмната скала, вреше около огромните заоблени камъни и се спускаше на прозрачни къдели над скалните прагове. Доста от наистина огромните камъни, забити посред сенчестите вирове, потъваха в тъмнозелените си кожуси от мъх и блещукаха, осеяни с безброй иглички от надвисналите над тях бели смърчове, които растяха на воля по стръмните склонове. В бистрата вода се гонеха безспир лъчи светлина, успели да се промъкнат през балдахина от листа и клони.
На дъното на клисурата, в слънчевата долчинка зад къщата, където пътеката изскачаше от гъстата гора, потокът се разширяваше и забавяше своя бяг, тръгваше бавно по извивките на огромната долина, потънала в страховитите недра на планината. Калан обичаше да спуска нозе от брега и да ги потапя в хладната вода. Можеше да седи така на припек, потънала в топлата мека трева, и да наблюдава с часове движенията на рибите в кристално чистите води, препускащи върху каменистото речно корито. Ричард явно бе имал право, когато я бе убеждавал, че пъстървата обича красивите места.
Обичаше да наблюдава рибите, жабите, речните рачета. Дори дъждовниците. Често лягаше по корем на ниския тревист бряг, подпряла брадичка на ръцете си и с часове Наблюдаваше как рибите се измъкват изпод потънали във водата пънове, камъни или от мрачните дълбини на по—големи вирове, тръгнали на лов за насекоми към повърхността. Калан ловеше щурци, скакалци и личинки и от време на време ги хвърляше във водата за храна на рибите. Ричард й се смееше, когато я сварваше да си говори с тях, да ги убеждава да излязат от тъмните си дупки, за да си хапнат вкусно насекомо. Понякога в плитчините наблизо гордо забиваше тънките си нозе грациозна сивкава чапла и острият й като кама клюн пробождаше по някоя риба или жаба.
Калан никога не бе попадала на място като това, толкова изпълнено с живот и толкова величествено. Ричард я дразнеше, като й подхвърляше, че още нищо не е видяла, възбуждаше любопитството й и я амбицираше да заяква по—бързо, за да може да види нови и нови неща. Чувстваше се като малко момиченце, попаднало в магическо царство, което принадлежеше на тях и само на тях. Бидейки Изповедник, Калан никога не бе прекарвала толкова време сред природата, в съзерцание на животните или на препускащата по камъните вода, или на облаците и залезите. Бе виждала какви ли не величествени неща, но те бяха все опитомени, свързани с пътешествия, градове, сгради и хора. Никога не бе попадала на място толкова далеч от всичко, където да се остави да потъне изцяло, да бъде погълната от природата.