Въпреки това някъде дълбоко в най—потайните кътчета на съзнанието си тя бе преследвана от мисълта, че двамата с Ричард са нужни другаде. Че имат отговорности. Всеки път, щом повдигаше въпроса пред Ричард, той небрежно махваше с ръка. Вече бе изложил пред нея становището си и вярваше, че постъпва правилно.
Отдавна не ги бяха навестявали куриери. Това също я притесняваше, но Ричард не преставаше да й повтаря, че не може да си позволи да влияе с решенията си на армията, така че е добре, дето генерал Рейбич е престанал да му изпраща рапорти за положението. Освен това, продължаваше Ричард, това само излагало на безсмислен риск куриерите, идващи от далеч.
За момента Калан бе наясно, че трябва да заякне още и още и че изолираният живот в планината укрепва силите й с всеки изминал ден — вероятно по—ефективно от каквото и да било друго. Завърнеха ли се във войната — успееше ли да го убеди, че трябва да се завърнат, — този спокоен живот щеше да се превърне в сладък спомен. Реши да се наслаждава с цялото си сърце на настоящето, докато го има.
Веднъж, когато времето се задържа валежно няколко дни и Калан започна да чувства липсата на разходките си до поточето и наблюдаването на рибите, Ричард направи нещо наистина невероятно. Започна да й носи риби в буркани. Живи риби. Просто за да ги наблюдава.
Ричард почисти един празен резервоар от стъклена лампа и няколко стъклени буркана със широки гърла, в които преди бе имало треви, билки и мазила, предназначени за раните й, както и някои неща, които бяха купували след като напуснаха Андерия. Посипа на дъното дребни камъчета и ги напълни с вода от потока. Улови няколко чернокоси лещанки и ги пусна в стъклениците. Имаха жълтеникави гръбчета, напръскани с черно, с бели коремчета и по една плътна черна ивица от двете страни. Ричард дори им пусна във водата и по малко водорасли от потока, за да им осигури скривалища и да ги накара да се чувстват в естествена среда.
Калан направо занемя, когато той донесе вкъщи първия буркан с жива риба. Постави импровизираните аквариуми — постепенно станаха четири буркана плюс контейнера от лампата — на рамката на прозореца в общата стая, до някои от по—малките фигурки на Ричард. Той, Калан и Кара се хранеха заедно на малката дървена маса и наблюдаваха чудото на това риба да живее в буркан.
— Само не ги кръщавай — каза й Ричард, — защото след време ще умрат.
Това, което й бе хрумнало като най—случайна идея, постепенно се превърна в своеобразен център на мислите. Дори Кара, която отначало обяви, че отглеждането на риба в буркан е безумие, започна да харесва малките плувци. Всеки ден, прекаран с Ричард в планината, носеше някакво ново чудо, предназначено да отклони мислите й от болката и проблемите.
След като рибите свикнаха с присъствието на хората, започнаха да възприемат битието си в буркана като напълно естествено. От време на време Ричард изливаше част от водата и добавяше прясна от потока. Калан и Кара ги хранеха с трохички и мънички остатъци от трапезата, както и с насекоми. Рибите ядяха с апетит и прекарваха по—голямата част от времето си между камъчетата на дъното или в плуване насам—натам и оглеждане на света. След известно време се научиха да разбират кога е дошло време за обяд. И когато към буркана се приближаваше човек, започваха да се движат трескаво насам—натам, като домашни любимци, радостни от появата на господаря си.
В стаята имаше малко огнище, което Ричард бе изградил от глинени тухли, изсушени на слънцето и препечени на огън. Имаха и направена от него маса, а също и столове от преплетени клони. Седалките и облегалките им бяха застлани с меката вътрешност на дървесна кора.
В ъгъла на стаята имаше дървена врата, водеща към мазе. На задната стена бяха окачени семпли лавици и голям шкаф с провизии. Бяха накупили много храна по пътя. Част от нея бяха натоварили при Калан в каретата, друга част бяха навързали отвън. През финалния етап от пътуването Ричард и Кара бяха натъпкали всичко вътре, тъй като с допълнителните си габарити каретата не можеше да се провре през тесните планински просеки, където не бе стъпвал човешки крак. Ричард сам бе проправял пътеки.
Кара разполагаше със собствена стая срещу тази на Ричард и Калан. Калан с изненада установи, че вътре Морещицата е събрала цяла колекция от камъни. При споменаването на думата „колекция“ Кара изпуфтя и обясни, че това били защитни оръжия, в случай, че някой ги нападне и са принудени да останат в къщата. Камъните се сториха на Калан подозрително красиви — всичките в различни цветове. Кара настояваше, че са просто смъртоносни оръжия.