— Една кралица няма нужда да знае тези неща — обади се доня Елвира от ъгъла с приглушена нотка на неодобрение в гласа. — Защо ѝ е да знае какво отглеждат фермерите?
— Разбира се, че една кралица трябва да знае — отвърна раздразнена Каталина. — Тя трябва да знае всичко за страната си. Как иначе може да я управлява?
— Сигурна съм, че вие ще бъдете прекрасна кралица на Англия — каза лейди Маргарет, въдворявайки мир.
Каталина засия.
— Ще бъда възможно най-добрата кралица на Англия — каза тя. — Ще се грижа за бедните, и ще подпомагам църквата, а ако някога влезем във война, ще потегля да се сражавам за Англия, точно както майка ми се сражаваше за Испания.
Планирайки бъдещето заедно с Артур, забравям носталгията си по Испания. Всеки ден се сещаме за някое подобрение, което бихме могли да направим, някой закон, който трябва да бъде променен. Четем заедно — книги по философия и политика — обсъждаме въпроса дали на хората може да се повери свобода, дали един крал би трябвало да бъде добър тиран като онези от античността или да се оттегли от властта си. Говорим за родината ми: за убеждението на моите родители, че една страна се създава чрез единна църква, единен език и единен закон. Питаме се също дали би било възможно да направим като маврите: да създадем страна с един закон, но с много религии и много езици, и да приемем, че хората са достатъчно благоразумни да изберат най-доброто.
Спорим, разговаряме. Понякога избухваме в смях, понякога имаме разногласия. Артур е винаги мой любим и безспорно — мой съпруг. А сега се превръща и в мой приятел.
Каталина беше в малката градина на замъка Лъдлоу, засадена покрай източната стена, потънала в задълбочен разговор с един от градинарите на замъка. В спретнати лехи около нея бяха подредени подправките, използвани от готвачите, както и някои цветя и билки с лечебни свойства, отглеждани от лейди Маргарет. Артур, който видя Каталина, докато се връщаше от изповедта си в кръглия параклис, хвърли поглед нагоре към голямата зала да се увери, че никой няма да му попречи, и се измъкна тайно, за да отиде при нея. Когато се приближи, тя жестикулираше, опитвайки се да опише нещо. Артур се усмихна.
— Принцесо — поздрави той официално.
Тя му направи нисък реверанс, но погледът ѝ грейна от удоволствие, че го вижда.
— Сир.
Градинарят бе паднал на колене в калта при пристигането на принца.
— Можеш да се изправиш — каза любезно Артур. — Не мисля, че ще намерите много красиви цветя по това време на годината, принцесо.
— Опитвах се да поговоря с него за отглеждане на зеленчуци за салата — каза тя. — Но той говори уелски и английски, а аз опитах на латински и френски, и изобщо не се разбираме.
— Мисля, че ще се присъединя към него. И аз не разбирам. Какво е „салата“?
Тя се замисли за миг:
— Acetaria7.
— Acetaria? — запита той неразбиращо.
— Да, салата.
— Какво точно представлява?
— Това са зеленчуци, които се берат и се ядат, без да се готвят — обясни тя. — Питах го дали може да ми посади малко.
— Ядат се сурови? Без приготвяне?
— Да, защо не?
— Защото ще се поболееш ужасно, ако ядеш несготвена храна в тази страна.
— Като плодовете, като ябълките. Нали ги ядете сурови.
Той не беше убеден.
— По-често — печени, или консервирани, или сушени. А и във всички случаи това са плодове, а не някакви листа. Но какви зеленчуци искаш?
— Lactuca8 — каза тя.
— Lactuca? — повтори той. — Никога не съм чувал за това.
Тя въздъхна:
— Знам. Изглежда, че никой от вас не знае нищо за зеленчуците. Lactuca прилича на… — затърси из ума си името на наистина ужасния зеленчук, който беше принудена да изяде, сварен на каша по време на една вечеря в Гринич. — Морски копър — каза тя. — От растенията, които имате, най-близкото до lactuca вероятно е морският копър. Но lactuca се яде, без да се готви, и е хрупкава и сладка.
— Зеленчуците? Хрупкави?
— Да — каза тя търпеливо.
— И ядете това в Испания?
Тя едва не се засмя на ужасеното му изражение.
— Да. Ще ти хареса.
— А можем ли да го отглеждаме тук?
— Мисля, че той ми казва „не“. Никога не е чувал за такова нещо. Няма семена. Не знае къде можем да намерим такива семена. Не вярва, че това растение ще порасне тук. — Тя вдигна поглед към небето с бързо движещите се по него дъждовни облаци. — Може би е прав — каза тя с лека умора в гласа. — Сигурна съм, че този зеленчук има нужда от много слънчева светлина.