— Мисля, че личните му камериери трябва да го подготвят да си легне — каза докторът. — Много е отпаднал. По-добре ще е да си почива. Ако внимават, могат да го сложат да си легне, без да го събудят.
— Болен ли е? — попита Каталина, като говореше бавно на латински. — Aegrotat9? Много ли е зле?
Докторът разпери ръце.
— Има треска — каза той предпазливо, като говореше бавно на френски. — Мога да му дам отвара, която ще свали температурата.
— Знаете ли какво е? — попита лейди Маргарет, с много нисък глас. — Не е потната болест, нали?
— Дай Боже да не е. А и в града няма други случаи, доколкото знам. Но трябва да пазите тишина около него и да го оставите да си почива. Ще отида да приготвя отварата и ще се върна.
Приглушеният английски беше неразбираем за Каталина.
— Какво казва той? Какво каза? — настойчиво запита тя лейди Маргарет.
— Нищо повече от това, което чухте — успокои я по-възрастната жена. — Принцът има треска и се нуждае от почивка. Нека повикам слугите му да го съблекат и да го сложат да си легне както трябва. Ако довечера е по-добре, може да вечеряте с него. Знам, че това ще му хареса.
— Къде отива той? — извика Каталина, когато докторът се поклони и тръгна към вратата. — Той трябва да остане и да наглежда принца!
— Отива да му приготви отвара за облекчаване на треската. Ще се върне веднага. За принца ще бъдат положени най-добрите грижи, ваша светлост. Ние също го обичаме. Няма да го пренебрегнем.
— Зная, че няма… само… Докторът ще се забави ли?
— Ще дойде възможно най-бързо. Пък и вижте, принцът спи. Сънят ще бъде най-доброто лекарство за него. Той може да поспи, да събере сили и да вечеря с вас.
— Мислите ли, че той ще е по-добре тази вечер?
— Ако става дума просто за лека треска и умора, тогава той ще се оправи след няколко дни — каза твърдо лейди Маргарет.
— Ще бдя над съня му — каза Каталина.
Лейди Маргарет отвори вратата и даде знак на главните камериери на принца. Даде им заповеди, а после задърпа принцесата през вътрешния двор към собствените ѝ покои.
— Елате, ваша светлост — каза тя. — Елате да се разходите с мен във вътрешния двор, а после аз ще се върна в покоите му и ще се погрижа да го настанят удобно.
— Ще се върна сега — настоя Каталина. — Ще бдя над съня му.
Маргарет хвърли поглед към доня Елвира.
— Добре е да стоите далече от покоите му, в случай, че той наистина има треска — каза тя, като говореше бавно и ясно на френски, за да може дуенята да я разбере. — Вашето здраве е изключително важно, принцесо. Няма да си простя, ако нещо се случи с някой от вас.
Доня Елвира пристъпи напред и присви устни. Лейди Маргарет знаеше, че на нея може да се разчита да опази принцесата от опасност.
— Но вие казахте, че той има само лека треска. Значи мога да отида при него?
— Нека почакаме да видим какво ще каже докторът. — Лейди Маргарет сниши глас. — Ако чакате дете, скъпа принцесо, не бихме искали да прихванете тази треска.
— Но ще вечерям с него.
— Ако е достатъчно добре.
— Но той ще иска да ме види?
— Несъмнено. — Лейди Маргарет се усмихна. — Когато треската му премине и тази вечер той се почувства по-добре и седне да изяде вечерята си, ще поиска да ви види. Трябва да бъдете търпелива.
Каталина кимна:
— Ако си тръгна сега, обещавате ли, че ще останете с него през цялото време?
— Ще се върна сега, ако се разходите навън, а после отидете в стаята си да четете, учите или шиете.
— Ще отида! — каза Каталина, покорявайки се мигновено. — Ще отида в покоите си, ако вие останете при него.
— Отивам веднага — обеща лейди Маргарет.
Тази малка градина е като двор на тъмница. Обикалям в кръг из градината с билките, и дъждът ръси над всичко капки, дребни като сълзи. В покоите ми не е по-добре, личният ми кабинет прилича на затворническа килия. Непоносимо ми е да имам някого при себе си, а същевременно не мога да търпя и да оставам сама. Накарах дамите да седят в приемната: от бъбренето им ми идва да запищя от раздразнение. Но когато остана сама в стаята си, копнея за компания. Искам някой да държи ръката ми и да ми казва, че всичко ще се оправи.
Слизам по тесните каменни стълби и минавам калдъръмената настилка, за да отида в кръглия параклис. В заоблената стена е поставен кръст и каменен олтар, а отдолу гори светлина. Това е място на пълен покой; но аз не мога да намеря покой. Пъхам студените си ръце в ръкавите, обгръщам тялото си и вървя покрай кръглата стена: до вратата има трийсет и шест стъпки, а после отново извървявам кръга, като магаре, впрегнато на работа. Моля се, но не вярвам, че ще бъда чута.