Някой ме викаше:
— Къде е инфантата?
И в съня си аз отговорих:
— Аз съм Катерина, кралица на Англия. Това е моето име сега.
Погребаха Артур, Уелски принц, в деня на свети Георги14, светеца-покровител на Англия, след кошмарно пътуване от Лъдлоу до Устър, когато дъждът плющеше толкова силно, че едва си проправяха път. Пътищата бяха залети, крайречните ливади — потънали до колене във вода от поройните дъждове, а Тийм беше преляла от бреговете си и не можеха да минават през бродовете. Трябваше да използват волски каруци за погребалната процесия — конете нямаше как да си проправят път през тинята и калта по пътищата — а когато най-после с големи усилия стигнаха в Устър, всички украси и черното сукно бяха подгизнали.
Стотици хора наизлязоха да видят как печалният кортеж минава през улиците до катедралата. Стотици плакаха за загубата на розата на Англия. След като положиха ковчега му в криптата под мястото за хористите, служителите от домакинството на принца счупиха жезлите, белег на службата им, и ги хвърлиха в гроба при изгубения си господар. За тях всичко беше свършило. Всичко, на което се бяха надявали, служейки на такъв млад и обещаващ принц, беше приключило. Всичко беше свършило за Артур. Сякаш всичко бе свършило и никога не можеше отново да бъде поправено.
Не, не, не.
През първия месец на траура Каталина остана в покоите си. Лейди Маргарет и доня Елвира обявиха, че е болна, но не е в опасност. В действителност се бояха за разума ѝ. Тя не се гневеше, нито крещеше, не роптаеше срещу съдбата, нито търсеше плачешком майка си за утеха: лежеше в пълно мълчание, извърнала лице към стената. Склонността на семейството ѝ да се предава на отчаянието я изкушаваше като грях. Знаеше, че не трябва да се поддава на плача и лудостта, защото започнеше ли веднъж, никога нямаше да бъде в състояние да спре. През дългия месец на усамотение Каталина стискаше зъби, бяха ѝ нужни цялата ѝ воля и сила, за да се сдържа да не крещи от скръб.
Когато я будеха сутрин, тя казваше, че е уморена. Не знаеха, че тя почти не смее да се движи от страх, че ще започне да стене на глас. След като я облечаха, седеше на стола си като фигура от камък. Щом ѝ позволяха, се връщаше в леглото, лягаше по гръб и гледаше нагоре към балдахина в ярки цветове, който бе виждала с очи, притворени от обич, и знаеше, че Артур никога повече няма да я притегли в прегръдката си.
Повикаха лекаря, доктор Биъруърт, но когато го видя, устните ѝ затрепериха, а очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя извърна глава от него и бързо влезе в спалнята си и затвори вратата, изолирайки се от всички. Беше ѝ непоносимо да го вижда — докторът, който беше оставил Артур да умре, приятелите, които бяха гледали как това се случва. Непоносимо ѝ беше да говори с него. Изпитваше убийствена ярост при вида на доктора, който не беше успял да спаси момчето. Искаше ѝ се той да е мъртъв, а не Артур.
— Боя се, че умът ѝ е засегнат — каза лейди Маргарет на доктора, когато чуха как резето се спусна зад вратата на личния кабинет. — Тя не говори, дори не плаче за него.
— Приема ли да се храни?
— Ако сложат храна пред нея и ѝ напомнят да се храни.
— Накарайте някого — някой познат човек, може би изповедникът ѝ — да ѝ чете. Насърчителни думи.
— Тя не иска да вижда никого.
— Възможно ли е да чака дете? — прошепна той. Това беше единственият въпрос, който имаше значение сега.
— Не знам — отвърна тя. — Не е казала нищо.
— Тя скърби за него — каза докторът. — Скърби като млада жена за младия съпруг, когото е изгубила. Трябва да я оставим на спокойствие. Да я оставим да изживее скръбта си. Съвсем скоро ще ѝ се наложи да се привдигне. Трябва ли да се върне в двора?
— Такава е заповедта на краля — каза лейди Маргарет. — Кралицата изпраща личната си носилка.
— Е, когато носилката пристигне, ще трябва да промени поведението си — каза той спокойно. — Тя е съвсем млада. Ще се съвземе. Младите имат силни сърца. За нея ще бъде от полза да си тръгне оттук, където има такива печални спомени. Ако имате нужда от съвет, моля ви, потърсете ме. Но няма да ѝ натрапвам присъствието си. Бедното дете.