Стояхме един до друг. Между нас имаше притегляне, което в този ден напълно си пролича. Но и двамата бяхме потънали в сериозността на положението. Всичко беше толкова красиво по един жив, напрегнат, болезнен начин, че изведнъж почувствах — преди да мине много време, този мъж изцяло ще ми принадлежи.
Когато излязохме навън, внезапно се обърна. Затвори вратата с крак и ме прегърна, обхващайки кръста ми с ръце под палтото. Каза, че заедно с градината иска и мен. Много си сладка, неустоима. Повдигнах се на пръсти и впих уста в устните му. Осветихме този миг с целувки.
Когато се върнахме вкъщи, майка ми, която беше наредила да запалят огъня и да приготвят чай, ни очакваше. От дълго време не бях виждала дъщеря ми толкова щастлива. Влачеше старите играчки, които бе намерила в къщата, радостно тичаше, изпълни атмосферата с веселие. А аз бездруго тук винаги се чувствах свързана към това място с корените, миналото и бъдещето си, чувствах се избрана. Пак бях изпълнена със същите чувства и въпреки че по устните ми пареше огънят на целувките, не можех да се сдържа да не гледам отвисоко на Ферда.
Паметта ми е запечатала подробностите от онзи хубав следобед преди осем години, горящата камина, предметите върху покритата с бяла покривка маса за чай и всички онези незначителни късчета, които съставляват миналото. Бледото есенно слънце влизаше през високите прозорци и блестеше върху многоцветните килими. Потъмнелите греди на тавана придаваха топлина на хола, задавяше ни силната миризма на ябълки. Виждах съзаклятнически пламъчета да светват и угасват в очите на Ферда. Той често поглеждаше към мен, малките искрици от огъня на камината се отразяваха в блестящата му черна коса, чувствах се като в приказен свят.
По време на разговора майка ми не се намеси. И макар че показваше нерешителност, поглеждайки често към мен, като че иска да разбере какво мисля, отдавна се беше съгласила да даде градината на Ферда. Беше се съсипала, когато преди седем години загубихме брат ми, и оттогава не можа да се съвземе. Може би се надяваше, че в семейството отново ще влезе сериозен мъж и ще поеме нещата.
Не забравям старанието, което Ферда полагаше, за да ни покаже колко е работлив, способен, предприемчив, човек, който знае стойността на нещата. Допреди няколко месеца работел като ръководител във фабриката за текстилно боядисване на баща си в Бурса, но преди две години банковата криза им се отразила зле. В действителност новите технологии изискваха модернизиране на машините, но инвестицията не си заслужавала. Текстилът се изплъзваше към страните с евтина работна ръка, печалбите падаха. Баща му беше индустриалец с добър нюх. Решил да продаде съоръженията, за кратко време намерил и клиент.
Според разказа му дотогава Ферда придобил и добър, и лош опит и в личния си живот, и в бизнеса, имал и провали, и временни възходи, но се уморил да работи под ръководството на баща си. Бяха от различни светове, баща му бил материалист, реалист, суров човек. Той — точно обратното. Обичал природата, животните, музиката, не искал да се чувства като машина. Искаше да си устрои собствен бизнес, да започне живота си отново и да се занимава с оранжерийство. Саянджак беше удобно място както от гледна точка на климата, така и на транспортните възможности. Освен това имаше пазар и той постоянно нарастваше. Целта на Ферда беше не само да произвежда, но и да се занимава с дизайна на новите хотели, да участва в общинските търгове за паркове и градини. Миналия месец проучил пазарите в чужбина. Решен беше да играе на едро, планираше да се занимава с внос и износ на декоративни растения. Имаше опит в това отношение.
Докато пиехме чая си, изглеждахме като щастливо семейство. Ферда направи на Мюге лястовица от хартия, обеща да й донесе едно малко котенце. Когато се отклонявахме от пазарлъка, полагах усилия да се върнем към въпроса. Харесваше ми как Ферда кротко и премерено отговаря на моята сериозност. Неопределената му оптимистична усмивка, сговорчивото навеждане на главата, всичко беше толкова привлекателно, че сгря сърцето ми. Бях сигурна, това беше любов. Успяваше да ме разсмее, да ме увлече.
Разбрахме се да направим четиригодишен договор. Той каза, че няма да остане през нощта, защото има работа и ще се върне в Истанбул. А ние щяхме да се върнем на следващия ден. Докато го изпращах към градинската врата, телефонен звън ме върна вкъщи. Обаждаше се сестра ми Алие, която преди няколко години се беше омъжила и беше заминала за Бурса, а сега отново ридаеше в слушалката, че отношенията с мъжа й пак не били добри. Както винаги, спешно се нуждаеха от пари…