Тогава светът спря с космически трясък и после бързо започна да се върти в обратната посока. Животът разцъфтя във великолепно безредие, пред младите хора се откриха свободи. Правилата се разхлабиха, забраните намаляха, убежденията се преобърнаха. Независимо дали искаме, или не, заедно с множеството ще се върви към изход, пълен с възможности и капани.
Обикаля студентските барове и други подземни заведения. Местата, където се продават касети с рок, джинси, евтини книги и фланелки, гланц за устни и спортни обувки. Бързо е отминала модата на романтизма, разходките ръка за ръка под дъжда по морския бряг на града, светлината на свещ, писмата, дългите копнежи със смешните любови, гарнирани със сухи цветя. Отдавна са свалени вдигнатите във въздуха юмруци, вече не са на почит подобни ненужни вълнения. На мода е да се шляеш безцелно из оживените улици, да висиш по уличните кафенета и бирарии, да коментираш касовите филми или досадните програми с дърдорковци по телевизията, да тичаш по концертите на групи, които свирят и пеят на високи децибели.
Математика, формули, епруветки за опити. Записките от лекциите и изпитите вървят по инерция с дребни грижи и вълнения; бързи запознанства. Непостоянни близости. Старателно скривана тъга. Чувството, че си тръгнал надолу. После внезапен подем.
Да се влюбиш още преди да си навършила двайсет години в един високомерен, разсеян, висок на ръст асистент. Демир. Желание, дошло от един вълнуващ разговор, от една стеснителна усмивка. Една боязлива, топла ръка, която в тъмното обгръща гърдата ти. Отначало боязливо и нежно, а после по-настойчиво обхожда най-чувствителните места на тялото ти. Ударите на сърцето, които кънтят в ушите ти, и бързото политане в нощта. На устните лек вкус и мирис на портокал.
Със силен плам се самоубеждаваш, че принадлежиш на някого. Да напуснеш женското общежитие и да намериш убежище в обятията му. Тесничко легло в гола стая, износени чаршафи, бели пердета, философстване пред две чинии, една тава и шише евтино вино. Неумели опити да бъде разбран новият свят.
После онази страшна тайна, появила се внезапно, превърнала тялото, в което е заровена, в нещо различно. Онова необикновено, плашещо усещане за запълненост, която от страх, а до известна степен и съзнателно, отлагаше да разкрие до края на четвъртия месец.
Реакцията беше остра. Изведнъж приключват вечерите, когато оставяхме настрана записките от лекциите, облягахме лакти на масата и с цигара в ръка на чаша вино изпитвахме сладостта на интимните беседи. Да стане баща ли? Не! Трябва да намерим начин. Много е късно. Категорично не може, аз ще замина в чужбина. Няма да ти преча, ще чакам. Не може, казал съм ти. Това е грозен номер, голяма несправедливост! Не стана съзнателно, не забелязах…
Майка ми крещи колко съм глупава. После пристига в Истанбул. С гневен глас и студен поглед заповядва на младия баща: спешно ще се сключи брак, иначе не бихме могли да погледнем в лицето никого в градчето!
Демир ни гледа с презрение. Мрази да му налагат неща, които той не иска. Чувства се притиснат от едно провинциално момиче, паднал в капана му. Сълзи, спорове, обиди… Не, на никого няма да позволи да се изпречи пред бъдещето му, той има цели. Върховни цели, много по-големи от това да бъде баща на едно нещастно семейство. Ще замине и може би няма да се върне повече. Не е учил години наред, за да живее в тази страна със заплата от три гроша… Майка ми го гледа с омраза: от теб бездруго няма да излезе баща, да се роди детето, а после върви, ако щеш, в ада!
Брак в градчето, с широка сватбена рокля под наем. Червени, евтини карамфили. Срамът на мама, лъжите, разказвани на съседите. След един месец мама наема жилище в Гьозтепе и го обзавежда, намира Демир. До раждането остани при жена си! Няма да изхвърля дъщеря си на улицата, аз ще плащам наема.
Пренасяме се. Люта зима е. Коремът ми е до носа. Прекъсвам следването във факултета. Сръдни, намръщени физиономии, безсъние и парични притеснения. Раждане. Бебешки плач, повръщане, обиди. Домашен живот без радост, без музика.
Когато Мюге е на една година, Демир печели стипендия и заминава за САЩ. Същата есен се връщам във факултета, за да продължа оставащите ми три години. Мама и Алие пристигат в Истанбул.
Вечер, преди къщата да потъне в здрач, чувам как по дърветата на улицата самотните и тъжни птички пеят за моята безнадеждност и си мисля, че любовта е случайност, а резултатът зависи от това кого ще срещнеш.