В края на втората година мама и Алие взимат Мюге и се връщат в Саянджак. Прав ли беше Демир, когато твърдеше, че не съм зряла да поема отговорността за едно дете? С ругатни да опиташ вкуса на меланхолията, докато сновеш в края на седмицата между Истанбул и Саянджак и без малко да се отдадеш на наркотиците и лудостта с един опитен студент от Художествената академия. Нито любов, нито страст. Само лудост. Може би, защото и той беше толкова безличен и наранен и ме забеляза: Хади. Вечери, прекарани в евтините барове под моста Галата с онзи невротичен млад мъж, изпитващ страст към смъртта.
Сред влюбени, които пееха сълзливи песни в съпровод на китара. Край нас винаги има някакви хора — с имена и без имена, или неща, които отвличат вниманието. Безлична среда и знаци, които се виждат зад чашите с вино и дима от наркотиците. Тъга, липса на цел, колективни депресии. Страдания по неизвестни причини. Игнориране и на новото, и на старото. Една мечтателна сърдитост към света и непукизъм. Няма значение.
Така неусетно никой не може да забележи дори нещата, които иначе се набиват на очи. Как ли се живее, когато се забелязва? Кой знае защо, но в мен нараства чувството, че онова бебе не ми е било изпратено напразно. Искам да подредя живота си отначало. Ако човек има желание, пътят на живота може да се промени, той може да се преобърне.
Аз преживях това. Много пъти. Имах успехи, поражения, обрати. Случваше се, докато напредвам по един път, внезапно да завия в друга посока. Моменти, в които, преувеличавайки малките неща, изпусках големите. Но все търсех нещо, към което да се привържа, места, където повече от всичко ще ми се иска да бъда.
В онази сутрин, когато плачех в леглото, се чувствах на прага на нов обрат, прощавах се с всичко, което оставих в миналото.
Символът на тогавашната Азра е преход между два периода. Изгубена невинност, която вече не може да се върне.
5.
Говоря малко. По-често преструвайки се, че спя, наблюдавам другите. В килията има арестувани жени, които още не са получили присъди. Повечето са попаднали тук заради любимите си или заради мъже, с които са имали връзка. Понякога ми подхвърлят: „Не се мръщи, ела и се присъедини, засмей се, иначе времето не минава.“ „Хапни, мила моя, хайде, няма да се отровиш!“ „Ще свикне, млада е още, ще свикне!“
Всички — млади и възрастни, дебели и слаби, високи или ниски, спокойни или нервни, си приличат в моите очи. Негримираните им лица са бледи, голи, напрегнати. Седят и бърборят, премятат броеници, бродират или плетат дантели. Никой от никого не се притеснява. В моменти на криза крещят, проклинат и псуват реда, несправедливостта, парите и господството, да ослепее дано, на мъжете, споделят с известна предпазливост тайните си и се залъгват, че тук е по-добре, отколкото навън. В дните, когато са в добро настроение, се кикотят, говорят си за мъже с намеци, през които кървят тайни копнежи. Създават си мечти, отдавайки се на моментни радости. Не липсват и изблици на плач, кавги.
Понякога се чувствам като резервна актриса, принудена внезапно да излезе на сцената в театър, пълен с актьори, които са си разпределили ролите в една женска драма. За да играя добре, полагам усилия да жестикулирам както трябва и да произнасям с верния тон репликите. Знам, че незаинтересованият ми вид на егоистка, студеното ми и неадекватно поведение ще предизвикат реакция, ще станат причина да бъда изолирана. Но в тези дни, когато се чувствам половин човек, изчерпана, не съм в състояние да се занимавам с тях.
Беше ми нанесен тежък удар. В душата ми е заседнала болка. Никой няма вече да бъде до мен, никой няма да дойде.
Адвокатът ми каза, че докладът със заключението от аутопсията няма да излезе по-рано от два месеца. Трябвало да бъда търпелива и силна. Правосъдието напредва със скоростта на двуколка, ясно е, че и лятото ще прекарам тук. Мъчно ми е за дома. За огряната от слънцето веранда, за мириса на деня. За птичите гласове и кучето Баки. Розите, люляците сигурно са цъфнали, всичко е в заслепяващ очите блясък. Като лъч в паметта ми виждам тези красоти, които през последните месеци не можех да видя, беше невъзможно да видя. Питам се защо съм тук, защо? Очите ми се пълнят със сълзи, внезапно настръхвам и изпитвам желанието да бъда прегърната.
Тогава насочвам платната към отминалите хубави дни. Към пчелите, кошерите, меда. Към паяците, зелените гущерчета, ментата. Преминавам край дивия жасмин, орхидеите, лалетата, лилиите. Обикалям тревата, шипките и чушките, люляците, синята хвойна, звездите, огъня. Местата, където през пролетта, лятото и есента разцъфват и увяхват всички цветя.