— Вярваш ли в любовта? — питам Ферда.
— Това е най-трудната работа на света, но не мога да кажа, че е добро нещо.
— Защо мислиш така?
— Накрая у човека не остава нищо друго, освен ехото на сбогуването.
Разсеян поглед, напрежение в мускулите. Опитвам се да изглеждам усмихната, но не усещам вкуса на чая. Безразличието му е донякъде провокиращо.
— Защо все правиш обобщения?
Седнали сме на дървената маса пред ремонтираната и превърната в красив работен офис барака. Разговаряме бавно, поглеждайки към езерото, което се вижда между дърветата. Работниците са си тръгнали. След малко слънцето ще залезе. Сами сме сред разноцветните цветя.
— Любовта е вълнуваща, трудно разрешима загадка. Но след време човек се уморява — казва той, без да ме гледа в лицето.
— А според теб свършва ли, когато загадката се реши? Толкова ли е просто?
— Човек първо се ентусиазира, но после се засища. В това отношение не смятам, че съм човек, на когото може да се разчита.
— Защо? Имаш проблем с чувствата или си прекалено нервен?
— Нервен ли… не, мила, аз съм реалист.
— Любовта не е въпрос на доверие — повтарям. — Едно прекрасно пътуване, което не знаеш как ще завърши.
— Всяко пътуване стига донякъде. В началото изпитваш силно любопитство. После се притесняваш от повторението на познатото.
Чувствам се като някой, който с въпросите си безпощадно води собствената си история към възможния лош край. Сърцето ми ще бъде разбито, ако не прекратя разговора на този етап.
— Може би няма нужда да се мисли толкова много. Все пак времето диктува своето — казвам примирително.
— Вярно, но жените имат слабостта да вярват сляпо в постоянството. В това е проблемът.
Направо удряй и бягай.
— Не ми е странно, много мъжки коментар.
— Жените се мъчат да търсят и да намерят, а за мъжа любовта всъщност е ситуация, която се изпречва на пътя му и той попада в нея.
Млъквам и мисля.
Студен поглед. Толкова логика ме наранява, унижава ме. Защо съм толкова мека към него, защо проявявам повече уважение от необходимото? Защо главата ми е като в менгеме?
— Все разочарования ли си преживял? — питам аз.
Не обръща внимание. Говори така, сякаш става дума за съвсем обикновени неща, опитва се да изглежда хладнокръвен, но личи, че е подозрителен и несигурен.
— Според мен любовта е празна мечта.
Какъв е проблемът му, защо в гласа му има болка, от какво се страхува?
— Много е хубаво да можеш да мечтаеш, нали? — продължавам аз.
— Дори и да е така, притеснително е да говориш за някаква илюзия.
— От мен ли се притесняваш?
— Най-много се притеснявам от самия себе си.
Отбягва погледа ми. Изразявайки се съвсем открито и без колебание, с един удар унищожава моята откровеност. Чувствам обида, подобна на срам. Не ми оставя никакъв шанс.
— Защото прекалено се стягаш, затова…
Уморена съм, мисля, че не си заслужава да се занимавам с него. Трудно е да го разбера. Този мъж не може да направи щастлива една жена.
— А ти защо не оставиш всичко на течението? — пита той, като че ли ме предизвиква.
— Да не би да те плаша?
— Малко — протяга се и отмята косата ми назад. Притегля ме към себе си и притискайки лицето ми към горящото си лице, ме целува с неочаквана страст.
Към края на февруари изцяло се отдава на оранжерията. Доволен, прекалено самоуверен. Занимава се с подготовката, поръчва растения, семена. Аз също имам доста работа. Опитвам се да уредя формалностите — от факултета до професионалната камара, да извадя необходимите документи за откриване на аптеката.
С Ферда пътуваме между Истанбул и Саянджак.
Мисля, че за любовта не може да се говори, тя се изживява. Тъй като изпитваме неудобство от изразяването на чувствата с думи, стоим далече от тази тема. Разговаряме за растенията, цветята, как намаляването на зеленината в градовете депресира хората, за климатичните промени. За детството, семействата ни, за хубавите и лошите ни дни.
— Къде живее майка ти, каква жена е? — питам го аз.
Оказва се, че е починала, когато Ферда е бил на осем години. Дотогава бил дете, носено на ръце. Не го пускали дори на улицата от страх да не се зарази с микроби. Чувствал се свободен единствено когато отивали в лятната вила в Мудания[3]. Безгрижни закуски на голямата тераса, ухаеща на море. Намазани с масло и конфитюр филии, които майка му тъпкала в устата му. Първи опити да плува. Разходки с лодка.