— От какво почина толкова млада?
— От нещастие…
Изненадана го гледам, не разбирам какво иска да каже.
— Изпитваше към баща ми любов, но и безнадеждност…
— Мислеше, че не я обича ли?
— Измъчваше се, защото баща ми си падаше по жените. Непрекъснато се опитваше да открие следи, че я мами, беше сприхава. Ако вкъщи има ревнива, мърмореща жена, с очи, винаги пълни със сълзи, мъжът бяга навън. Знаеш как е.
След три месеца баща му се оженил за младата си секретарка, с която имал връзка от по-рано. Жената имала близначка. Дошли заедно вкъщи. Ферда израснал с мащехата и леля си. Вместо една, две мащехи, които си приличаха като две капки вода. Интересен опит. Докато пораснал, било мъчение за него. Постоянно бъркал онези две жени, тъй като дори косите си сресвали по един и същи начин и като не знаел на коя да каже мамо, не използвал тази дума. Тъй като смятали, че това е реакция срещу тях, близначките Невал и Севал повече се ядосвали, отколкото да се наскърбяват.
— Едната от тях, мисля, че беше съпругата, толкова ме тероризираше да й кажа „мамо“, че дори когато ги различавах по парфюма или накитите, пак се инатях…
После мащехата му родила сестра — Пелин. От всички вкъщи обичал само нея. След като завършил средното си образование в Бурса, баща му го изпратил в частен колеж с пансион в Истанбул. Като станал на осемнайсет години, връзката му с дома до голяма степен била прекъсната.
Стои тук, мисли и обидено преглъща.
— Не можах да стана блестящ студент. Баща ми ме изпрати да уча във Великобритания, но в края на първия семестър на бърза ръка се върнах обратно.
Не мога да забравя вечерта, когато отидохме в дома му. Ако пожелаеше, можех пак да отида, но не се удаваше удобен случай. Копнеех за топлината на леглото, непрекъснато мечтаех да съм с него. В мислите ми имаше праг, през който ме пренася в прегръдките си в спалнята. Интересно ми беше какъв е личният живот на един така силно контролиращ се млад човек. Вероятно имаше много жени, които биха го приели в обятията си. Изнемогвах от тревога и ревност, когато изчезнеше за няколко дни и не вдигаше телефона си.
От друга страна, харесваше ми уважението, което показваше, чувствах се ценена, когато поставяше ръката си на гърба ми, за да ме предпази, когато вървяхме по улицата и се отнасяше към мен като към, както казваха някога, дъщерята на семейството. Понякога се мъчех да открия дали няма друга в живота му, но беше внимателен. Много добре знаеше кога да бъде открит, кога не.
Към средата на март опразнихме жилището в Гьозтепе и се пренесохме в градчето. В онази къща оставях главно лоши, неприятни спомени. Мълчаливият тормоз на Демир, адът на тригодишния ми брак, безсънните ми нощи, когато Мюге вдигаше температура, самотата и депресиите. Невидими следи и сенки или още по-странни и дълбоки неща, за които е невъзможно да се говори.
Саянджак посрещаше пролетта. Майка ми беше щастлива, че се е завърнала в гнездото си, при градината, съседите. Но старата къща се рушеше. Вятърът нахлуваше през пролуките на вратите и прозорците, всичко, до което се докоснеше ръка, се разпадаше. Задоволихме се с временни, малки подобрения. По това време наех едно място на булеварда, за да открия там аптека, ремонтът и подготовката продължаваха. Ферда се отбиваше често, даваше ми съвети за вътрешното обзавеждане.
Притесняваше ме състоянието на майка ми. След настинката, която прекара в началото на април, се затвори в себе си. Не ядеше, говореше малко. После започна да се разхожда нощем из къщата, като че ли бе изгубила нещо, да се оплаква, че е отпаднала, че е подут коремът й.
В Истанбул й поставиха диагноза напреднал рак на черния дроб. Нямаше възможност за хирургическа намеса, трябваше да започне химиотерапия. С ужас си мислех, че ще умре. После се сетих, че тя иска това, че от много години вика смъртта. Въпреки че беше на петдесет и четири години, все още беше привлекателна и енергична, но както ми беше казала един ден, душата й бе умряла. Смъртта живееше в тялото й. Скритият тормоз на смъртта.
Съобщих на сестра си. Надигна се от Бурса и дойде. Руса, с привличаща погледите небрежност. Беше ангажирана повече със собствените си проблеми. Мъжът й бе на път да съсипе магазина, който държеше. Задлъжнял. Освен това продължавал да залага на конните състезания, непрекъснато губел пари. Нито ден не минавал без кавга. Детето не можело да се храни добре. Вкъщи не само нямало достатъчно храна, но и не останали вещи. Дошъл съдия-изпълнител, отнесъл всичко. Спели на постелка на земята. Представи си, на постелка на земята.
— Да беше жив баща ни — въздъхна тя, — тези неща нямаше да се случат.