А всъщност след внезапната смърт на баща ни мама разпери криле над всички ни. Но към Алие проявяваше специално отношение. У нея откри собствената си младост. Беше благосклонна към нея за всичко, което забраняваше на мен. Самообвиняваше се най-вече заради нея, упреквайки се, че не е била добра майка.
— Винаги бяхме зад теб — промърморвам аз. — Мама продаде един магазин, един апартамент и една голяма нива, за да започне мъжът ти бизнес, е, какво стана с тях?
— Да не беше ги продала. Всичко се пропиля. Ти спечели. Казва, че ще ти остави ябълковата градина. А аз ще лапам въздуха.
— Ти дойде да спориш с мен за наследството ли? Защо все дърпаш към себе си?
— А какво да направя? Да се разведа ли? Но къде ще отида тогава, при теб ли да живея?
Не мога да разбера от какво е породена враждебността й — от безпомощност, ревност или от мания, предизвикана от чувство за малоценност. А може би от всички заедно. Чувствата и мислите ми спрямо нея някак си не стоят върху здрава основа. Алие е трудна за разбиране, защото гледа резервирано не само на семейството си, а и на всичко останало и не се въздържа равнодушно да руши правилата дори в собствените си очи.
Беше умна, но мързелива, успяваше да премине в по-горен клас, без да учи, като човек, който е решил да не хаби напразно ума си. Кой знае защо, но между нас не съществуваше онази присъща за сестрите голяма близост и вярност. Мислеше, че аз съм по-обичана, омаловажаваше успеха ми в училище и смяташе, че е по-красива от мен и ме превъзхожда. След неочакваната смърт на баща ни я обхвана някакво бунтарско настроение. Едва завърши гимназия и въпреки че няколко години се явява на изпити в университета, не успя да влезе.
Усмивката й беше топла, погледът кокетен. Но у нея имаше нещо повече от красота. Имаше привлекателност, която идваше отвътре и я озаряваше. Където и да отидеше, с когото и да заговореше, му се разхлопваше сърцето. Майка ми винаги изпращаше нея, когато имаше някакъв проблем за уреждане — за нотариален акт, в общината, в данъчното. С кокетно държание и сладко свиване на устните тя успяваше да въздейства на мъже на възрастта на баща ни и за десет минути свършваше работа, която би се проточила с дни. Навън лицето й изглеждаше живо, усмихнато, провокиращо, но вкъщи не се търпеше.
Мислеше се за нещо повече, много повече от онова градче, от онези хора. Принадлежеше на звездите, на бляскавия живот. А всъщност земята, по която стъпваше, се ронеше под краката й, всичко постепенно я принуждаваше да види невзрачното си бъдеще. Нямаше друг избор, освен да прекарва там съвсем сама нощите си или да бъде съпруга с три деца на груб, неграмотен мъж. Нямаше и трошичка надежда, гледайки старата къща, овдовялата ни майка, малкото наследство или по-голямата си сестра, четяща денонощно, за да се изучи, но въпреки това изоставена от един самодоволен простак. Трябваше да има някъде и хубави неща, които търпеливо я очакваха, но засега не знаеше как да стигне до тях. Затова се депресираше. Хранеше се само с кока-кола и вафли, страхуваше се, защото се чувстваше като светлина, която скоро ще угасне.
Вярвах си, че я обичам, но всъщност за мен тя винаги остана между обичта и съжалението.
Безшумно отворихме аптеката.
Състоянието на мама се беше влошило, бързо слабееше. За химиотерапията ходехме в Истанбул. Ферда ни закара няколко пъти. По това време беше отседнал в един от големите хотели в градчето и търсеше къща, където да живее. Понякога го канех на чай или на вечеря, изпитвах удоволствие, че го присъединявам към моето малко семейство. Още не бяхме говорили за бъдещето. Естествено, и на това щеше да му дойде редът, когато работите ни потръгнат. Обхваната от съмнения заради неговата инертност, изгаряйки вътрешно за кратките му погалвания, дори когато не беше до мен, носех в себе си неговия образ като небе, което се отразява в застояла вода. И чаках този ден.
Единственото, от което се страхувах, беше, че слабостта, която проявявах, тласкаше Ферда към предпазливо равнодушие. Затова се опитвах да се отърся от ролята на жена, която приема всичко, и да се самоконтролирам.
Но любовта се ражда и продължава от само себе си. Ако не бъде изживяна, не се укротява, не млъква. При всеки удобен случай отивах в оранжерията. Градината беше терасирана, порутената барака се ремонтираше. След известно време касите бяха напълнени с покълнали разсади. На пътя беше поставена каменна настилка, изкопан беше артезиански кладенец. Докато работниците набиваха подпорните колове за покритата част, Ферда, с изцапани от пръстта ръце, с кални ботуши и загоряло от слънцето лице, изглеждаше като бог на полето. Наблюдавах мъжа, който в скоро време щеше да накара на моята земя да разцъфтят цветя. Когато се усмихваше или се смееше с глас на някоя моя шега, ми се искаше да извикам обичам те. Бях сигурна, че ще ме прегърне със същата сериозност и вярност, с която се отдаваше на работата си. Може би в началото щеше да се появи боязън, страх, годините щяха да укротят страстта на тялото му, но въпреки това щяхме да останем „единствени“.