Сутринта се събуждам рано. Обикалям из къщата. В салона върху лавица е поставена стара снимка в рамка. Позирал е пред Айфеловата кула, в широко отворените му очи се крие странен страх. Устата е отворена, виждат се зъбите му. В позата му има една скрита, гъделичкаща, дива мъжественост, в която обаче прозира посредственост.
Не ме обича.
Кухнята е подредена, чиста. В другата стая е поставил музикална уредба. Обича класическата музика. Има добър вкус. В библиотеката има най-вече популярни съвременни книги и много отпечатани томове за земеделие. На тавана в банята са залепени пластмасови звезди, които фосфоресцират в тъмното. В едно от чекмеджетата намирам шнола за коса с руси косми. За момент сърцето ми изстива, не, сигурно този предмет е останал от преди мен. Няма да питам. Нямам право да се държа нападателно.
Сядам в края на леглото и го наблюдавам, докато спи. Гол е по-слаб, отколкото облечен. Тялото му е напрегнато, твърдо. Ръцете му са силни. Дългата коса се е разпиляла върху леглото. В съня си е в детинска, трогателна самота. Не знам защо, но си мисля, че има нужда от мен.
Ферда, единствен мой, ти не можеш без мен.
Въпреки че времето е отнесло подробностите и любовта ми от онази утрин, това чувство, този символ на самотата до края ще останат в мен.
6.
Леля ми дойде на свиждане с дрехи, бельо и тоалетни принадлежности. Бях неприветлива, а и тя не подхвана темата, не попита нищо. Че какво можеш да кажеш, когато някой седи до теб като истукан? Много съм объркана, лельо! Разбира се, сигурно е така, мила. Гледаше ме странно, с притеснение, болка и напрежение, които се впиха в сърцето ми. Леля ми винаги е уравновесена. Стои изправена, но този път раменете й бяха приведени. Как да й обясня, че не съм луда.
В библиотеката съм. Разрешават ми да прекарвам тук по един-два часа дневно. През отворения прозорец с железни решетки се дочува веселото чуруликане на птиците. Питам се колко време ще остана тук, за какво трябва да бъда готова. В ума ми се лутат объркани знаци, половинчати срички. Мъчно ми е за свободата. За моите ливади. За копривата, върбинките, метличините. Лайкучката. Минзухарите. Дяволските нокти. Сватбените цветя и звънчетата. За отминалите времена, които прекарах в дома на Ферда в градчето.
Беше малка лятна вила на етаж и половина. Холът, на нивото на градината, беше просторен, въпреки че не беше голям. Вътре имаше само необходимите за живеене неща. Широко канапе, голяма кожена табуретка, върху която можеш да простреш краката си, стъклена холна масичка, бели щори на прозорците. Въпреки липсата на много мебели и вещи, намирах този дом за привлекателен. На етажа имаше също кухня, отворена към хола, и малка стая, а спалнята и банята бяха на горния етаж.
Следобед кестените, вишните и липите изпълваха спалнята с тъмнозелена светлина, сенките на листата, които се заиграваха с вятъра, рисуваха фигури върху голите ни тела. Понякога Ферда се любеше енергично, страстно, друг път — разсеяно, меко. Обичах тази загадка.
Неприятният спомен от първото ни любене се беше изтрил отдавна. В такива мигове мислех, че човек се допълва в странно и великолепно противоречие. От една страна — скритото присъствие на мозъка, от друга — откритата, пълна с желание външна форма на тялото. Любовта ни направляваше да разкриваме, без да омръзваме на скритата си страна, онова неизбежно желание да разбираш и да бъдеш разбиран. От това желание се раждаше необикновената магия, която създаваше живота, съзиданието, красотата и мисълта.
Заради това не можех да устоя на плътността на блестящото му тяло. Заедно преодолявахме разстоянията. Настръхвайки до мозъка на костите си, чувствахме гнева на природата, приливите и отливите на морето, разпукването на зрелите, сладки като мед плодове. В тези мигове той здраво се вкопчваше в мен, изглеждаше безпомощен, страдащ. После се отпускаше и падаше, припомняше си, че трябва да запази тайната на същността си, и идвайки на себе си, ставаше от леглото и отиваше да се изкъпе. А аз исках уханието му да остане в тялото ми.
Онова лято беше лятото на любовта. Преоткривах очите му, извивката на раменете, бенката на гърдите, зъбите, вътрешността на устата, формата на бедрата, всяко място, всичко. Изживявах го като дар, от който съм била лишена дотогава. Трудно ми беше да се разделям с него, за да се върна в моя дом, където болестта и страданието постепенно се засилваха. Вече се подготвях за смъртта на майка ми. Бях изненадана, че дори в тази ситуация не оставах чужда на любовта, на утвърждаването на живота, самоупреквах се. За да съхраня в гърдите си топлината на Ферда до следващата ни среща, исках на вратата да го прегръщам още и още веднъж. По никакъв начин не ми стигаше да бъдем заедно само в откраднатите мигове.