Щастието на Ферда беше свързано донякъде с интереса към оранжерията. Летният сезон мина успешно. Всичко се развиваше, както се надявахме, а оранжерията беше нашият общ рай. За мен това беше възможност за почивка от тичането по цял ден, беше извор, който ми даваше живот.
Когато в синия сумрак на вечерта пиехме чая си върху дървената маса, гледах отблизо лицето му и исках да бъда бръчица в края на окото му, грапавина по напуканите му устни. Заради Ферда бях приспала и замразила повечето от очакванията и мечтите си. Бях съгласна да ме обича, колкото позволяват възможностите му, стигаше ми само да съм при него. Не изпитвах страх, че може да му омръзна, защото щях да бъда каквато той иска. Не ме плашеше и възможността от среща с неизвестността, защото бях готова да посрещна всичко, да се пожертвам за любимия ми мъж.
В града нямах много приятели, нямах никого, с когото да разговарям. Някои от съученичките ми от гимназията се бяха омъжили, имаха вече деца. Бяха се научили да се задоволяват с нещата от живота. А повечето от приятелките ми от факултета, депресирани от уморителното темпо на работата и изнервящия хаос на трафика в Истанбул, продължаваха безнадеждно да търсят любовта.
Шуле беше една от тях. Беше шеф на аптечното отделение в една болница и живееше сама. От време на време се запознаваше с някого и тогава разцъфваше, но преди да са минали и два дни, увяхваше като цвете. Когато водех майка ми в болницата, понякога оставах при нея. Беше загубила вече надеждата, че ще намери точния мъж. На никого не се доверяваше, не вярваше в постоянството. Една мъничка спънка можеше да прекрати връзката.
Много неща, дори всичко, се беше променило от времето на нашите баби, дори на майките ни. Хората днес не бяха склонни да бъдат самопожертвователни, да се посвещават на трудно осъществими неща. Според Шуле, за мен беше шанс, че съм намерила човек като Ферда, но важното беше да продължим. Животът в спокойно градче можеше да спаси човек от отрицателни емоции, но можеше и да го задуши. Ред млади двойки, водени от желанието да избягат от големия град, се заселваха в крайморските градчета, но преди да са минали няколко години, започваха да се карат, женените се развеждаха, двойките, които живееха заедно, се разделяха, почти всички се бяха върнали разочаровани и депресирани.
Не, казвах на Шуле, ние няма да бъдем като тях.
В деня, в който мама почина, почувствах, че извън безжизненото й тяло някъде нещо е свършило, че в живота ми ще започне нов, по-различен период. Не плачех, нямах чувството, че ме е сполетяло прекомерно голямо нещастие. Имах усещането за сериозна загуба, обзеха ме всякакви спомени. Опитвах се да остана на краката си.
Сестра ми пристигна на разсъмване. И разказа, че предишната нощ видяла майка ни насън. Както в детството, брали заедно череши, била здрава, весела. След това внезапно тази щастлива картина се разпаднала. Пиехме чай. Спомням си, че никога не сме били така близки, както в онази утрин. Смъртта ни беше сплотила. Бяхме останали само двете от семейството и дори да не ни харесваше, имахме нужда една от друга.
Алие, за която смъртта на мама още веднъж извади на повърхността цялата й мъка и неуспехи, плачеше за преминалата й напразно младост, за нещастния си брак, за детето си, за безизходицата. Никога досега не я бях виждала толкова разстроена. Обичах тази елементарна, но опърничава млада жена, която винаги съзнателно се противопоставяше на всичко, но отговорността за нея тежеше прекомерно.
Когато полагахме мама в земята, ме обхвана чувството, че съм я оставила в дълбока бездна. Всички думи на обич, които в онзи миг бяха на върха на езика ми, но отказвах да произнеса, плуваха в тежката атмосфера на гробището. Възрастните гледаха към небето, което се виждаше между кипарисите. Усещах в себе си широтата да приемеш живота такъв, какъвто е, но в същото време осъзнавах, че собственият ми край се вижда.
Заплаках.
Мислех за смъртта.
За разстоянието от днешния ден до смъртта.
Ферда, който беше преметнал ръката си през рамото ми, ме поведе към изхода. Държеше ме здраво, усещах човешката му топлина като тънка струя, преминаваща от него в мен. Нищо не можеше да спре това съвършено сливане. От никого не се стеснявах, защото така той обявяваше, че му принадлежа. Заклех се: ако някой, който и да е той, реши да ни засегне, да ни причини болка, щях да извадя всичките си шипове, за да го разкъсам!
В първите дни след смъртта й, в тъжната пустота на къщата откривах следи от мама. От време на време се разплаквах. Дреха, цигаре, книга, чаша за чай. Снимката й като млада върху една лавица, обувките й, романите й, кошницата с плетиво, одеялото й.