— Любовта отминава, договорите може да се развалят. Не може да има безгранична вярност.
— Ти какво имаш предвид под индивидуална свобода, секса ли?
— И него, разбира се. Да живеете залепени един за друг, да правиш секс постоянно с един и същи човек, изпилявайки се, да си заприличате, а ако не стане, да си слагате юзди… Ето това е верността!
— Тоест, ти си за това, по семейната картина да има дупчици, за да влиза въздух. Взаимно, разбира се…
— Може би най-доброто е да не изпитваш нужда от семейно обвързване.
Мълча. Как моята душа, търсеща човешка подкрепа, ще сложи ред в тази обърканост срещу мен? От студения нощен вятър ми се завива свят, изпитвам болка от нуждата си от него. В сърцето ми има остра рана, като че сме стигнали до края, като че с отиващата си вечер си отива и мечтата ми за него. Защо ли започнахме тази тема! За миг си помислям, че ме обича, но се тревожи докъде може да стигнем.
— Ако казваш това, за да внимавам, нямаше нужда — усмихвам се аз, като го удрям на шега. — Между нас не може да има нищо, което да те плаши.
— Миличка, ти не си предмет на разговора. Това е общият ми поглед. Аз вярвам, че свободата засилва любовта.
— Ти откъде знаеш, обичал ли си някога страстно?
— Какво значение има? Аз подлагам на преоценка установените правила.
Известно време не го потърсих. Отговарях кратко на обажданията му по телефона. Мислех, че изигра пред мен малко представление и се опита да ме разубеди с прочетени от тук от там възгледи и идеи. Въпреки всичко думите му ме бяха объркали. Доколкото разбрах, Ферда не планираше да се жени. Засега единственото нещо, което ни държеше заедно, беше плътската страст и донякъде оранжерията. За него аз сякаш бях преход, безопасна неопределеност. Малко развлечение, сладка сърдечна игра. Ето че открито беше изразил намерението си.
Тъй като бях от градчето, докато се разхождахме с Ферда, от месеци ни преследваха любопитни или укорителни погледи, но аз не им обръщах внимание. Ако обаче той продължаваше да бъде против женитбата, не можехме да живеем без брак в това малко градче. Щяха да ме изолират. Това положение щеше да ме затрудни и от гледна точка на аптеката.
Както и да е, още беше рано да се предавам на безнадеждността. Кой каквото ще да казва, но тази любов ще тече в своето русло, ще продължи, докато може. Не исках да се сърдя на Ферда, да му поставям условия, да излагам на опасност нашата любов. Нямах намерение да се отказвам от него.
През онзи уикенд дойде Шуле. Посъветва ме още известно време да отговарям по-студено на телефонните му обаждания, а ако се отбие в аптеката, да се направя, че съм затънала в работа. Според нея аз бях направила повече от допустимите компромиси и го бях разглезила. Освен това имаше и още нещо, което не трябваше да забравям: няма мъж, от когото да не можеш да се откажеш.
7.
Миналата седмица леля Нуран ми донесе от къщи нещата, които бях поискала. Книги, спално бельо, чаша, чиния, тетрадка, молив. Беше направила кекс и баница. Естествено, когато ги занесох в килията, се изядоха за нула време.
След смъртта на вуйчо ми леля Нуран съвсем сама отгледа и изучи трите си деца и после, когато се разпиляха по различни краища, остана сама. Запълваше си времето с малкия бутик за бебешки дрешки, който беше отворила в центъра на града. Беше до мен в трудните ми времена. Добре, че я има.
И сега се опитваше да ми даде кураж. Била сигурна, че истината ще излезе наяве и скоро ще бъда пусната на свобода. Напрежението й от миналата седмица се беше уталожило, но от време на време задаваше безсмислени въпроси.
— Добре, спокойна ли си?
— Спокойна ли?
— Както и да е, ще мине, бъди силна. Не се тревожи. Вкъщи, в аптеката всичко е наред. И Хасан, и Шенгюл те очакват.
Защо си мисли, че се тревожа за тях? Не мисля вече за нищо. Всъщност и преди да попадна тук, живеех в собствения си затвор.
— В аптеката по едно време нали работеше едно момиче, Демет. Научила, дойде. Била свободна. Ако искаш…
— Няма нужда, лельо. Момчетата ще се оправят с аптеката. Ако се наложи, ще я затворя.
— А, Мюге се обади. Разговарях и с Демир.
Изведнъж ме обзе вълнение. Запазила е голямата новина за края. От три години Мюге живее при баща си в САЩ и тази година завършва гимназия. В дните, когато с Ферда се карахме като куче и котка, Мюге по собствено желание и след настойчивите покани на баща си отиде при него.
— Онзи ден чрез батко Ирфан изпратих имейл на Мюге, лельо. Но още няма отговор.
— Получила е имейла ти, станало й мъчно, плакала. После намерила информациите в интернет, прочела ги, не могла да повярва.