— Какъв ли шок е изживяло детето ми. Онези информации бяха отвратителни.
— Ще ти пише. Като излезе във ваканция в началото на юни, с баща си щели да дойдат в Турция. Не спря да ми задава въпроси.
— Демир какво каза?
— Попита нуждаеш ли се от помощ. Вярва, че си невинна.
Сещам се за егоцентризма на Демир, който нямаше граница. Забравил ли е пренебрежението, което изпитваше към мен? Промени ли го това, че стана известен лекар, баща на щастливо семейство? Никога не спира да ме изненадва. Преди да се оженим с Ферда, почти не се интересуваше от дъщеря си, но след това изведнъж се превърна в най-грижовния баща на света и направи всичко възможно, за да ми я отнеме. С американската си съпруга и със сина, който имаше от нея, а сега и с Мюге водеха хубав и подреден живот. А моят претърпя фиаско.
— Кой знае какви невероятни клюки се носят в градчето. Какво говорят за мен, лельо?
— Нищо не съм чула. Не се тревожи, бързо ще забравят. Не се предавай на чувството за вина, Азра, да не си посмяла.
Чувство за вина. Да си виновен заради умисъл, небрежност или безразличие. Кое от тях?
Леля ми ме гледа нерешително. Като че ли иска да ми каже нещо, но се стеснява.
— Кажи, лельо, не се бой.
— Алие се обади.
— Виж ти, какво безочие!
— Не се гневи. Нека ти кажа: пожела бързо да минава. Беше много натъжена.
— По-добре да я няма! През тези три години всяко нейно обаждане ми носеше нещастие.
— Виж, и двете останахте без защита. Така каза, като говореше за теб, плака.
— Тя все плаче. За мен ли, или за Ферда?
— Азра! Знаеш, че… след това нещастие момичето не можа да се съвземе. Ако я видиш, няма да я познаеш, изоставила се е, съсипала се е.
А аз, а моето нещастие?
Не, сега не искам да мисля за Алие.
След вечерята в килията настъпва тишина. Преди малко две от жените. Налян и Йозлем, се скараха за нищо. Не познавам добре проблема, защото не се интересувам. Всяка кавга тук става повод да се отпусне пружината на опънатите нерви и се отразява добре на всички.
Защо, какво стана, че се намирам на подобно място?
Докато пиша, се пренасям надалече. Като се съсредоточавам в писането и го превръщам в цел, изтласквам грижите си назад. Писането е може би най-прекият път да се откъснеш от света, от мястото, където се намираш.
Ето, в оранжерията съм. Устните на Ферда, отвън корави и изпръхнали, а отвътре горещи и влажни, обхождат врата ми, раменете, тялото ми. Голият ми гръб потъва във вълнената покривка на канапето. Чувам шума на водата, която се стича в открития резервоар, ударите на сърцето ми. Ръцете му се разхождат върху косата ми. Лицето му, кожата му, потъмняла от сянката на брадата.
Обичам го.
Не можах да изпълня нито един от съветите, които ми дадоха. Без него не успявах дори да вървя, още на втората крачка се спъвах. Когато бях далече от него, се смалявах. Добре, че не приемаше сръдните ми сериозно. Деликатно, забавлявайки се, ги отминаваше с мълчание.
Обляга се на канапето. Протяга се към копчето на жилетката ми и си играе с него. Разказва, че близо три години живели със съпругата си разделени, но заради съпротивата на семейството й се развели едва преди седмица.
Гледа ме с очакващ поглед, откровено. Преди не можел да ми разкаже. Страхувал се да не ме огорчи. Съпругата му била добронамерена, мила, но с елементарни разбирания.
— Все едно да живееш с дете.
— Не ми се вижда убедително човек като теб да се ожени така набързо за непозната жена.
— По онова време аз… — Млъква, отказва се да каже това, което искаше. Аз чакам.
— Имаше и проблем с подмокряне нощем. Беше се лекувала, но когато много се развълнуваше… Дори сутринта през първата ни брачна нощ се събудих подгизнал.
Сякаш слушах семейните приключения на някой клетник. Каква работа имаше моят Ферда в тази пиклива история!
— И натискът на баща ти върху теб също ми се струва преувеличен.
— През цялото си детство се чувствах като човек, който има баща, но всъщност няма. Хем го мразех, хем чаках да ме обикне. Исках да го убия, но и да го прегърна… Тази оранжерия е моят първи опит за свобода. Трябва да успея, Азра.
— Ти успя. С времето ще става още по-добре. Ще бъда до теб.
— Всъщност не мислех да се женя втори път, но сега… гордея се с теб, но и се притеснявам. Знаеш какво искаш, ще можеш да ме понесеш.
— Ферда, кажи, че ме обичаш… Че ми вярваш.
— Знаеш, че е така. Много пъти съм го казвал.
— Искам още веднъж да го чуя.
— Обичам те. Най-много се страхувам да не те нараня. Какво ще кажеш, да опитаме ли?