Непрекъснато исках да говоря за любовта. За онова състояние на сливане, което някои хора смятаха за ненужно, други за поза. Дебнех всеки удобен случай името му да присъства във всяко едно изречение, във всяко изречение да сияе неговата топлина, щедрост, мъжката му красота.
Обичах общите умозаключения и в екстаз си мислех, че любовта е нещо фундаментално, че е най-добрият начин да опознаеш себе си. Дори най-малкото негово докосване, внимание и топлина в погледа ме караха да треперя от вълнение. Не можех дори да си представя как съм живяла, преди да го познавам и обикна. В онези празни, мътни времена.
Страхувах се от хора, които не са се влюбвали поне веднъж през живота си, те не можеха да бъдат хора, можеха да бъдат само твари.
Докато лежах задоволена и отпаднала в прегръдките му, с безмълвни сълзи му разказвах за детството си. В захлас галех косата му, гърдите, копринените косми по ръцете му. А той изпиваше сълзите ми, целуваше поотделно всяка част от тялото ми и хвалеше моята красота, казваше, че бил пленен от мен, въпреки неспособността си да се обвързва. Че любовта е временна болест, но ще ме обича, дори любовта ни да свърши.
— Нашата любов никога няма да свърши — възразявах аз. — Ще продължава винаги.
— Любовта е продължение на сексуалното желание. И не е много надеждна, Азра, тъй като е физическа проява.
— А душата, защо избираме този, а не онзи човек?
— Изборът ни е свързан със случайността.
— Само случайността не обяснява нищо. Защо изпитваш интерес към човека, за когото мислиш, че е подходящ да живеете заедно, защо го желаеш?
— Много си романтична. Никога ли не си изпитвала интерес към погрешен човек, а после си се разочаровала и си се отдалечила?
— Разбира се, нужно е време да опознаеш някого.
— Само в сексуалната близост можеш да опознаеш човека, когото обичаш. Когато сте толкова близо и съвсем голи.
Мисля си, че и ние се опознаваме в тази голота. Може би любовта не е нищо друго, освен желанието на човека да достигне голотата от деня на раждането си. Непрекъснато копнеем за онзи миг на голота.
— Това е ситуация, в която всеки път се раждаш отново.
— Ако е така, ние с теб ще се подновяваме при всяко любене — казвам с надежда.
— Или ще се изхабяваме.
— Но тогава няма да пожелаеш друга, нали?
— Може и да пожелая. И ти също. Проблемът не е в това. На този свят има много по-перверзни неща.
— Ти си лош човек, много лош.
В такива моменти на Ферда му харесваше да ме дразни. Бяха ми интересни неговите преходи, когато изразяваше мислите си — от емоционални празнодумия до повърхностни философски фрази. Струваше ми се странно, че говори с тон на мъдрец, сякаш е натрупал безкрайно много опит в живота, в отношенията си с хората. Мислите му не бяха ясни, но се стараеше да проявява гъвкавост в изводите. Когато му го заявих директно, той ми каза, че в младостта си все си е задавал въпроси за смисъла на живота и в един период трескаво е четял Ницше. Още не се беше отказал от него. И досега пазеше книгите му, опърпани от четене, с подчертани редове. Може би го подценявах.
— Мили, харесва ти да говориш големи думи и да се държиш като голяма работа.
— Искам да спя.
Гласът му се забавяше, клепачите, трепкайки, се затваряха, главата му се отпускаше на гърдите ми. Докато спеше, наблюдавах утихналата му душа, намирах за съвършени извивката на устата му, кухината на ухото, разрошената коса, не можех да повярвам, че го заслужавам. Гризеше ме съмнението — ами ако един ден престане да ме обича? Или ако му омръзна и потърси друга? Или ако любовта ни свърши, без да забележим? Тогава бих умряла, би било по-добре, ако умра!
Смърт ли? Защо? Бях изпълнена с неистовото желание да живея и да давам живот. Исках да се преродя в себе си и в другия, да бъда другия и постоянно да изпитвам страха, че мога да го загубя. Любовта не беше гладък път. Щяхме да познаем тъгата, безсилието, щяхме да преминем през отчаянието.
Малко по малко бяхме изпитали от всичко това през изминалата година и половина. В любовта ни всичко беше хубаво, дори скандалите и сдобряванията. Изживявахме най-светлия период в нашия живот.
— Щастлив ли си? — питах го понякога.
— Недей, Азра! Щастието не е надеждно чувство.
Беше прав. А аз, водена от емоционална неопитност, прекален оптимизъм и слепота, мечтаех, каквото и да стане, да сънуваме едни и същи сънища и да умрем ръка в ръка.