Първото съмнение, че ми изневерява, ме обхвана в началото на третата година от брака ни. Нямаше конкретен случай. Фирмата му беше регионален разпространител на внос от Холандия. Митническите формалности на ТИР-овете, които превозваха стоката, се оформяха в Истанбул и трябваше растенията, които пътуваха четири дни на тъмно, да бъдат разтоварени незабавно, за да не пострадат. Когато отиваше в Истанбул, за да уреди подобни формалности, Ферда оставаше няколко дни в апартамента в Каламъш. В банята на това жилище намерих женски чорап и един неразопакован лосион за бръснене, какъвто той не харесваше, в книжата му открих бордна карта за самолет с женско име.
Понякога Пелин остава тук, чорапът е неин.
А, онзи лосион го донесе един мой клиент. Знаеш, че не обичам такъв.
Бордна карта ли, че откъде да знам! А, в самолета помогнах на една възрастна жена да намери мястото си.
Притесняваше ме, че понякога, когато бях там, се въздържаше да говори по телефона и дори отнасяше мобилния си телефон в тоалетната, но и за това имаше обяснение. Търсеха го прекалено много хора и не искаше да ме безпокои.
Чашата преля, когато една вечер Ферда не ми се обади, че няма да се върне в Саянджак, и не ме потърси до късно през нощта. Мобилният му телефон беше изключен. Позвъних в Каламъш, телефонът дълго звъня. После превключи на телефонния секретар и през цялата нощ остана така. На следващия ден се обърках, когато Ферда с изключително самочувствие и неочаквана за мен реакция отговори на въпросите ми. Вечерта бил на бизнес вечеря в един хотел, изключил телефона си, пил много, домързяло го да отиде в Каламъш и останал в хотела.
— Какво толкова се е случило! Не мога да ти позволя да ми търсиш сметка за всяка минута, да контролираш всяка моя стъпка, Азра!
Това не беше защита, а ненужно нападение, което задълбочи съмнението ми, но го отминах. Надявах се да получа от тялото му отговора, който желаех. Не знам защо, вярвах, че едно хубаво любене е по-въздействащо от всякакви клетви и е противоотрова срещу ревността, но онази нощ, докато ме държеше в прегръдките си като малко дете, което се опитва да успокои, очите му се навлажниха.
— Де да можех да те обичам по начина, по който заслужаваш и желаеш — каза той.
Помислих си, че ние всъщност може би не заслужавахме нещата, които правят смислен и ценен живота ни. За себе си, разбира се.
— Правя, което е по силите ми, но не мога да се освободя от чувството, че не е достатъчно. Не ме обичай толкова, не ме обичай така, не съм спокоен.
В този миг се чувствах прекалено уверена в себе си.
— Не си ли ми изневерявал досега, кажи ми истината, хайде, разкажи, ако нещо се е случило — настоях аз.
— Защо питаш, нима не знаеш, че отговорът ми ще бъде „не“?
— Как да бъда сигурна дали това „не“ е истина, или е лъжа?
— Няма да си сигурна, докато не отхвърлиш съмнението в себе си и не ме приемеш такъв, какъвто съм.
Отдръпна ръката си от гърдите ми. Погледна ме с познатата си леко презрителна усмивка. Много си наивна, говореха очите му.
— Но ти не ми помагаш за това — възроптах аз.
— Понякога си мисля, че не си толкова умна. Защо се държиш като демодирана жена?
Опитах се да потисна желанието си да се разплача.
— Може би не забелязваш, Ферда, но се отдалечаваш от мен.
— Значи така се чувстваш… Откога?
— От месеци.
— Виждаш, имам много работа. Нямаше да ме обичаш, ако бях някой смотаняк. Аз не скрих от теб недостатъците си, но ме притеснява, че искаш все повече от мен, че виждам как с женски хитринки се опитваш да наместиш идеалния мъж в главата си върху контурите на нашия брак.
— Ти все ме обвиняваш, но отбягваш проблемите. Не искам да живея така.
— Азра, не мъчи и себе си, и мен, бъди разумна! Нямам време непрекъснато да се занимавам с твоите капризи.
Отметна завивката, стана и излезе от стаята. Почувствах се отритната, после чух да затваря с трясък вратата на кабинета си на долния етаж.
Няколко дни бяхме сърдити. В главата ми непрекъснато се въртяха различни мисли. Наум отговарях на неговите обвинения. Наистина ли жена, която не може да си позволи да загуби любимия си мъж, се унижава в неговите очи? Не вика ли сама края на любовта една недоверчива съпруга, неумееща да замълчи, когато се налага?
Бързо преодоляхме кризата. Когато пожелаеше, знаеше как да ме утеши и макар да не го изразяваше открито, по различни начини показваше съжалението си. Всъщност и аз бързо му прощавах. Обичах дори напрежението, което се появяваше от време на време в погледа му, и малките му нескопосани лъжи, предпочитах да вярвам, че сме в бавно напредващ процес на взаимно разбиране. Всеки път, когато се прегръщахме, като че ли с магическа пръчка се помирявах с целия свят.