Обвинявах се в липсата на желание или че вече не съм му достатъчна. Но защо той беше толкова бърз и неиздържлив, защо не ме изчакваше? Естествено, не можехме да разговаряме за тези неща, мислехме си ги в себе си. Кратките ни раздели, срещите ни вече не ни доставяха радост. Непрекъснато се питах защо е равнодушен към мен, защо толкова много работи и пътува, защо, след като си имаме всичко, е тази алчност, какво иска още. И двамата избухвахме и при най-малкия намек и постоянно бяхме в състояние на отбрана.
Усмивката ми беше осъдителна, напрегната, изкуствена. Изпитвах необяснима омраза към Ферда, когато посрещаше отчаяните ми шеги, впервайки поглед в празното пространство или обръщайки глава на другата страна. Дразнех се, че оставяше самобръсначката си, където му падне, че не се е подстригал, че четеше вестник на закуска, парфюмираше се обилно, че дълго-дълго разбъркваше с лъжичка чая си и от още цял куп безсмислени неща. Душата ме болеше, като виждах, че и той по непонятни за мен причини изпитва същото отегчение, че ни е трудно да се понасяме.
Една сутрин внезапно с куфар в ръка изникна Алие. Набил я, изпъдил я от къщи. Ферда беше в чужбина. Една седмица остана с мен и с Мюге. На третия ден се оживи, вика, крещя по телефона на Шевки, после тонът й омекна, успокои се, заговори глезено, но настоятелно. Каза, че й е домъчняло за сина й, взе от мен пари назаем и се прибра.
Ако това беше любов, значи любовта на всеки е различна. Първичната, безнравствена любов на Алие продължаваше въпреки всичко, но ето че аз бях загубила моята любов, която някога исках да покажа, да разкажа на всички.
След вечеря Ферда с дистанционното на телевизора в ръка безмълвно и без настроение сменяше каналите, мързеше го дори да погледне към мен. Страхувах се от въпросите, които трябваше да му задам. За да се предпазя от приближаващата се към мен заплаха, търсех начини да го привържа към дома и към себе си.
Докато прелиствах готварските книги, подреждах цветя във вазата или украсявах с тях масата, докато старателно разбивах яйца в купата, мечтаех как Ферда отговаря на нетърпеливата ми усмивка с целувка, очаквах да похвали прическата, тоалета, гозбите ми. Напразно. Дори не забеляза, че два пъти промених цвета на косата си. А когато си купих скъпи елегантни тоалети, нацупи устни и попита къде ще ги обличам. Не виждаше нито лицето, нито тялото ми. Струваше ми се, че единственият начин да го задържа, бе да стана жената, способна да му създаде вкъщи атмосфера, от която да не може да се откаже. Ако той беше мой заложник, аз бях негова пленница. Това доброволно пленничество ме караше да запълня празнотата между нас, но не знаех как да го направя, боях се, че накрая безкрайната ми надежда ще излезе куха, а верността ми ще бъде напразно усилие.
Принуждавах Мюге да си ляга рано или да се прибира в стаята си. Бях изненадана, напрегната, защото тази нова Азра ми беше съвсем непозната и заедно с нея аз всеки ден, всяка вечер потъвах все по-дълбоко във все по-мътния кладенец на несигурността. Беше ясно, че Ферда не намираше за интересна и привлекателна тази внимателна, способна жена, която проявяваше отблъскваща, изкуствена нежност, но не му обръщах внимание.
Нима той знаеше какво иска!
Вечерите, когато си беше вкъщи, след един определен час се затваряше в кабинета. Казваше, че работи, но знаех, че вече си има нова играчка. Беше се лепнал за екрана като комарджия, обладан от възбудата на виртуалния свят. Не идваше дори в леглото, спеше на дивана в кабинета. За да не ме събужда, да не ме безпокои! Не можех да спя, искаше ми се да отида и да изритам онази затворена врата. Онази стая, онзи свят бяха моят враг, откраднатото от мен беше скрито там. Моята любов, моите мечти, моето щастие бяха раздавани с един екран и една клавиатура на непознати хора; бяха откраднати. Бях любопитна къде и защо сърфира, но в редките случаи, когато не го носеше със себе си, той заключваше компютъра си.