— Няма нищо друго, батко Ирфан.
— Помисли си пак, имаш време. И си води бележки за всичко, което ти дойде на ум, записвай.
— Ще видим. Може и да опитам…
— Не забравяй, няма да приемаш обвиненията…
Бях го виждала и в много по-тежки дни. При смъртта на баща ми, на брат ми, на майка ми. Ето че пак седях срещу него по неприятен повод. Срамувах се, вулгарността на случая беше толкова ужасяваща, много се срамувах.
Миналата нощ си представях как вървя спокойно по път, който тече като вода. Може би беше сън във въображението ми. По местата, откъдето минавах, непрекъснато се сменяха зима с пролет, лято с есен. В един миг градините се изпълваха със зеленина, а при следващата крачка бяха засипани с изсъхнали листа. Зрели плодове висяха по дървета, отрупани със сняг. Природата не беше виновна за тези мистификации. И въпреки че това ме радваше, не се почувствах спасена.
Когато взех тази тетрадка в ръце, се почувствах като ентусиазирано дете, на което предстои да тръгне на училище, после с някакъв особен страх хванах молива. В момента седя на леглото си, на горния нар, близо до тавана. И пиша в тетрадката, която съм подпряла на коленете си. Сумракът в стаята задушава слънчевия лъч, който едва-едва се процежда през малкото прозорче с решетки, заигравайки се със срамежливата нерешителност на пролетта. Изображенията са бледи, не мога да налучкам добре редовете. Пред погледа ми страниците изглеждат така, сякаш са изпълнени с трудноразбираеми знаци.
Освен това усещам в себе си странна тревога, като че ли съм забравила нещо важно, но не знам какво е то. Откъде започваш да пълниш една празна страница, от коя тънка пукнатинка се стига до дълбок разлом? И откъде да подхвана тази приключила история и да я върна назад?
Въпреки че малките прозорчета на отдушника горе са отворени, в килията натежава мирис на сън, пот, менструация, мръсни тела. Има още два дни до банята. Повдига ми се от влажните изпарения. А също и от миризмата на формалдехид, просмукана в мен, в клетките ми. Тя ме връща към последните дни, прекарани с Ферда, принуждава ме да си ги спомня. Но не е лесно, всичко е още толкова прясно, че не мога да направя връзка между чувствата ми и моментните представи. Образите в паметта ми и фантазиите се смесват и не съответстват на положението, в което се намирам. Ситуации, които преди ми се струваха важни, нетърпими, или обратното — забавни, бързо променят посоката и значението си. В ума ми няма яснота, няма градивна сила, която да подреди преживяното от мен.
Освен това се затруднявам да пиша на ръка.
През последните две години прекарвах нощите си пред компютъра. Понякога гледах дълго някоя снимка или дигиталния часовник в долния ляв край на екрана, следях интервалите, които отброяваха секундите. Това бяха мъртви часове. Макар че цифрите се сменяха, струваше ми се, че времето е замръзнало и стои на едно място. Защото нищо не се случваше. Телефонът не звънеше, всички песни ми звучаха еднакво. Къщата, градината, гората, езерото, жп линията долу бяха еднакво близо, но и същевременно бяха все така далече, за да се преселиш на друго място или да решиш нещо конкретно.
В компютъра ми, който взе полицията, беше всичко за пропадането през онези две години и за последната фаза на удара в дъното. Колко е тъжно най-скритите чувства на човек да попаднат в чужди ръце, да се разпръснат като пясък наоколо! Какво търсят, какво се надяват да намерят в онези страници? За какво ще послужат моите предизвикателства, смешните ми лудости? Как ще ги разберат, когато дори аз не мога да ги разбера?
Зад всеки написан от мен ред стои Ферда.
Ферда, моята слабост.
Когато споменавам името му, си спомням зеления гащеризон, който обличаше в парника, жълтите му гумени ботуши, песента, която си тананикаше, докато нареждаше върху стелажите саксиите с азалии.
Погледът му, насочен към Млечния път през една лятна нощ на брега на езерото, и как, прегърнал ме през рамо, изброява едно по едно имената на всяка звезда.
Неговото „ало“ по телефона, гласът му, който мелодично удължаваше л-то.
Една утрин, когато се любихме в хотелска стая в Амстердам, рискувайки да изпуснем самолета. Лекомислието му. Погледът му към нещата, които аз не можех да видя.
Лъжите, приемането на несъществуващото за истинско и на съществуващото за недействително.
Неоснователните защити и нападения.
Нощите, в които горчиво стенеше насън, после скачаше изведнъж и крачеше напред-назад в хола и… вече не ме желаеше.
Неспокойствието, безочието, низостта. Обидите, фалшивите усмивки. Тайните му партньорства, как майсторски разруши убежищата в моя живот.