Понякога, колкото и да ми беше трудно, мислех, че нямам друг избор, освен да го приема такъв, какъвто е, с недостатъците му и по начина, по който той иска. Смятах, че извиненията му са логични. Беше прав, не трябваше фенер, ако искахме да продължим съвместния си живот извън обичайния начин. Достатъчна беше една малка светлинка, която да гори постоянно и с вярност. Всеки можеше да има противоречия, притворства, желания, които не би искал да сподели дори с най-близкия си човек. И трябваше да има. Аз също имах, имах ли? Можехме да загубим играта, ако преминехме разстоянието помежду си и запълнехме със собственото си присъствие тази една ръка разстояние.
Понякога преживявах зрелостта, която проявявах, като привилегия, самопожертвование, но понякога се чувствах като заблудена глупачка. Докато той се изплъзваше от ръцете ми, аз излизах от кожата си и обикалях наоколо като бомба, готова да избухне. У мен взимаше връх чувството, че той злоупотребява с моята добронамереност, и мислите ми се объркваха.
Накрая избухнах.
В началото на юли, когато Мюге бе на почивка с баща си, една нощ осъмнах в хола, втренчена във вратата на стаята, в която се беше затворил Ферда. Почувствах се напрегната като струна и отваряйки широко вратата, нахлух вътре. Той скочи на крака и несръчно започна да натиска клавиатурата, за да изключи екрана, но пръстите му се оплитаха.
— Стига вече, нямаш ли капчица уважение към мен? Що за човек си ти!
Правеше секс с някого, на екрана се виждаха грозни, вулгарни картини. Беше брадясал, полуоблечен, смутен.
Беше се изложил. За миг ми причерня от гняв. Грабнах лаптопа и започнах да дърпам кабелите. Нахвърли се върху мен, опита се да ми попречи, но аз бях обладана от някаква луда сила. Блъснах го и запратих лаптопа в стената. Капакът се счупи, светлината изгасна. Ферда побесня. Започна да псува. Сграбчи ме за ръката, блъсна ме към библиотеката.
— Божие проклятие, няма ли да имам мира от теб!
Паднах, но се изправих и го замерих с една дебела книга. Когато понечи отново да се нахвърли върху мен, го спънах и го блъснах с цялата си сила. Падна на земята и така си остана, изненадан и паникьосан.
— Не ми посягай, ще ти счупя ръцете — извиках аз.
— Проклета вещица! Ще те убия!
— Виж се на какво приличаш! Това ли е твоята мъжественост!
Виждах прекършената му гордост, срама му. Пълзейки на колене, той се помъчи да събере парчетата на компютъра, умори се и спря, погледна ме с погнуса.
— Искаш да ме убиеш в този затвор, нали, не е ли така? Да има да вземаш, няма да умра в твоите ръце, сам ще си оправя работата.
С внезапен вик скочи на крака, хвърли се към кутията с моливи върху бюрото, потърси и намери макетния нож. За момент се изплаших, беше големичък, здрав нож. Грабнах бирената бутилка от масата и го ударих по ръката. Ритнах ножа, който падна на земята, и се отдалечих.
— Не тук, в моя дом, върви по дяволите, върви и прави каквото ще правиш!
— Не издържам повече, уморих се и от теб, и от твоята любов, разбра ли, омръзна ми! Това няма да продължи повече така. Ще се спася от тази мръсотия, разбра ли!
— Ти си, ти си тази мръсотия!
Качи се горе и след малко слезе с куфар в ръка. Без да ме погледне, влезе в кабинета. Потърси нещо и после с пълна найлонова торба тръгна направо към вратата. Блъсна я силно и си тръгна.
Любов и щастие. Колко наивно е да се поставят тези две неща едно до друго. С горчивината, която носи времето, повярвах, че любовта може да оцелее само ако се вкопчи здраво в нещастието, че нещастието е по-силно чувство от щастието. В любовта щастието е неволно препъване. Пиеса, в която завесата се спуска много бързо, един преминаващ сън, объркваща главата мечта.
Виновната не бях аз. Като човек, убеден в манията за гнездо, смятах, че ще намеря с него мястото си в този свят. Той или някой друг, каква невъзможна мечта. Реалният свят беше свят на абсолютната самота, неподправения страх, мъката и разплатата.
След пет дни получих мейл от Ферда.
„Азра,
Ти извърши едно грозно, непростимо посегателство срещу моята лична територия. Вярно, аз съм безволев и пристрастен! Имам егоистични, непозволени мисли! Но не мога да живея под твоята опека. Не мога и да се променя, защото и бездруго се промених до известна степен заради теб.
Твоето крайно разбиране за верността ме задуши. Охлади ме. Сексът може да просъществува не сред правила, а само когато те бъдат премахнати. Научи се най-сетне, че желанието е тъждествено със забраната, с греха и буквално е скрито в тъмната част на луната.
Ще си наема жилище в града и ще поръчам да ми приберат вещите. Адвокатът ми ще те потърси, за да решим някои проблеми.“