Присядаше между нас на масата за закуска, опитваше се апатично да се позакрие, подпираше ръка на брадичката си, сякаш изпитваше безкрайно нещастие и вътрешно притеснение, и отегчено се заглеждаше към градината. Белите й и нежни китки, слабите й ръце от време на време се вдигаха и спускаха до деколтето и обратно, сякаш не забелязваше собствената си привлекателност и нямаше представа за нея или пък добре разбираше, че тази поза й придава особен чар.
Тайно ги наблюдавах докъде щеше да стигне тяхното неясно и опасно привличане. Онова нещо, което беше неясно, но се забелязваше, което беше търпеливо очаквано. Понякога се ядосвах, не издържах, искаше ми се да извикам: Да се обличаме прилично, като слизаме на закуска! В такива моменти сестра ми ме гледаше гордо изпод косата си с онези странни, жълти котешки очи, които блестяха от светлината на утринното слънце, нахлуваща от градината. Презираше ме, че оставах ням свидетел на тяхната близост, която бавно нарастваше, засилваше се, възмущаваше душата ми, заплашваше реда ми и засилваше моята безнадеждност.
По мое настояване за байрама направихме с Ферда кратка екскурзия до Париж. В нашия век имаше всякакви възможности да живеем добре и да бъдем щастливи. Коли, компютри, зашеметяващ технически напредък, образователни възможности, нови ценности.
Да, сигурно е така. Любовта беше единствената причина хора като нас да изберат брака и да останат женени, вместо да живеят свободно.
Вече не съм сигурна. Начинът на живот беше насочен да държи любовта жива. По-сигурен секс, по-комфортен живот, малки удоволствия, екскурзии, внимание. Въпреки толкова усилия, пак е трудно любовта да остане жива. Всичко сменяше черупката си, животът течеше така бързо, че може би не оставаше време да се подхранва любовта.
— Какво ти е, Ферда?
— Нищо.
В оживлението и радостта на пролетта Париж беше пълен с рози, кестени, стихове, музика и любов. И ние, обзети от надеждата за обновление, бяхме безгрижни, без цел. Спокойствие, малки лудории, обикаляхме музеите очаровани и с удоволствие. Или аз така смятах.
Седмица, която премина по улиците, кафенетата и в широкото легло в една хотелска стая. Любене, добре ли, зле ли, в полусън, мързеливо или страстно. В собствената си клетка бяхме по-млади, по-настъпателни. Ферда ме галеше предпазливо, както в миналото. Като че ли се мъчеше да потърси и намери някого, когото е забравил и сега иска отново да опознае.
Веднъж на разсъмване извика насън и силно ме прегърна.
— Кошмар ли сънува, Ферда? — попитах го аз, но той не се беше разбудил. Почаках.
Млъкна и ми обърна гръб. Хванах го за раменете и го обърнах към себе си. Отклони погледа си, стана и влезе в банята. Дълго време не излезе. После дойде и седна в края на леглото. Видях рязката черта на устата върху лицето му, разполовено от светлината, идваща от нощната лампа върху шкафчето до главата ми, и очите му, които ме гледаха със студен, изпитателен поглед.
— Какво има, Ферда?
Излегна се по гръб на леглото.
— Нищо ми няма.
— Хайде, разкажи, ще ти олекне.
Почака известно време. После заразказва.
— Насън видях баща ми. Беше в леглото, беше много млад. При него имаше две жени, които танцуваха в цветна, лека мъгла. Но като че ли аз бях баща ми… А баща ми беше аз…
— Пак ли близначките!
— Тримата бяха много щастливи. Ревнуваха се, понякога избухваха кавги помежду им, но си споделяха всичко.
Замълчах, не знаех какво да кажа.
— В такъв случай защо извика, какво те изплаши?
— Едната от жените имаше нож в ръката. Искаше да ме нарани. Хвърли се на врата ми и… се събудих.
Известно време мълчахме. Мислех, че сънят му е породен от общите ни фантазии за мен и Алие. Или се опитваше да разбере какво мисля аз?
— Какво искаш да ми кажеш, Ферда?
— Нищо. Само един сън. Настоя и аз ти го разказах.
Неспокойно се размърда. Постави ръка на очите си, сякаш се е засрамил или светлината му пречи.
Този ден бяхме отделили за разходка в центъра на града. Ферда беше напрегнат. Недоволно гледаше наоколо, към навалицата на града, а на лицето му бе изписано болезнено очакване. Обиколихме няколко магазина. Нацупи се и остана безразличен към нещата, които ми харесаха и исках да купя. Отговаряше на въпросите ми едносрично и в студенината на гласа му долавях, че съжалява за разговора ни на разсъмване. Както и за неестественото му държание. Казвайки неуместни и опасни думи, се беше разкрил. Беше принуден да си го изкара на мен. А моите чувства бяха така объркани, че не можех да събера смелост нито да му задам въпроси, нито да коментирам думите му.