Следващите два дни прекарах с един сърдит, мълчалив, угрижен мъж.
Последната вечер, преди да си заминем, докато вечеряхме в ресторанта на хотела и разказвах незначителни неща, оставяйки вилицата си, внимателно наблюдавах ръцете, лицето, устните му. На лицето му се беше изписал онзи леко срамежлив и тъжно прелъстителен вид, който познавах от първите дни на запознанството ни. Той неохотно протягаше ръка към чашата с вино и погледът му крадешком обхождаше жените в ресторанта.
— Изглеждаш объркан — не се стърпях аз.
Погледна ме с престорено учудване.
— Гледаш ме толкова отблизо, че ме притесняваш, Азра. Кажи ти — какво ми има?
— Слисан си, като че ли си попаднал в Чистилището.
— Знаещ ли какво си мисля, ти си си нарисувала една картина на щастието и си я втълпила в главата си. Но животът не е сватбен празник.
— И каква е тази картина, за която говориш?
— Семейство, деца, радостен съпружески живот… сладки глезотии, пътешествия… Какво има тук, защо дойдохме? Това е излишна умора.
— Какъв ти е проблемът? Какво искаш от мен?
— Нищо, не разбираш ли?
Млъкнах. Бяхме изчерпали темата. Проблемът беше в това, което аз очаквах от него. Нямаше вече какво да си кажем. Държеше се, като че ли съм някаква безчувствена, неприятна особа. Нетърпеливо потропваше с пръсти по масата, гледаше ме с празен поглед. Остави ме, не увисвай на врата ми, нямаме никакви общи точки, няма ме, не разбра ли!
Разбирах го. От една страна — пламенна, самоунищожителна страст, а от другата — наблюдаваща го, безмълвно възпираща го с присъствието си вещица. От една страна — лекомислена, съблазнителна жена, а от другата — привързана, зряла жена, която го върти на пръста си. В крайна сметка човек не можеше да намери в една личност това, което търси. И ако всички са събрани на едно място, колко добре щяха да се запълнят празнотите в живота.
Докато лежах будна до него, ме изпълваше чувството, че съм на прага на мрака. Ако можехме да разговаряме, бих му казала, че желанието му може да го доведе до чертата, разделяща живота и смъртта, че трябва да се борим заедно срещу окупиралия душата му копнеж.
12.
Вечерта, когато се прибрахме, в погледа на Алие към мен видях скрита подигравка и негодувание, което можеше да превърне връзката между нас в лудо съперничество. На този етап трябваше да извадя и да хвърля жилото вътре в мен, но нямах сила и смелост да продължа след това. Пак не успях да се отърва от нерешителността си по отношение на Алие и страха, който ме беше обзел. Съвземи се, внимавай в постъпките си!
Така и не дойде подходящото време.
Продължихме да вървим встрани от утъпкания път — там, където следите се смесваха една с друга. Временно охладняване на отношенията ни с Ферда, обиди. А след това… невероятни, изненадващи пламъци, дошли с лятото.
Отначало ми се стори странно вниманието му към мен. Като че ли изведнъж бе станал нов човек, беше възкръснал. Към Алие се отнасяше като сдържан глава на семейството, а към мен — сякаш съм единствената му любов. Обикновено вечеряхме навън, през уикендите правехме малки разходки из околността, заедно се забавлявахме.
Градини, бели цветя, жълти нарциси, бели нарциси. Гладиоли… Малки подаръци. Може би се мъчеше да накара Алие да ревнува? Вкопчих се в утешението, че на Ферда му е дошъл умът в главата. Изпитвах наслада от завистта в очите на Алие, които горяха като огън. Тя усещаше, че е излишна, и затова ме следваше по петите, страхувайки се да не я изгоним от къщи. Това бяха доказателствата, че надеждите й са били напразни.
В аптеката по цял ден мислех за Ферда, мечтаех си за нощта. Любехме се много по-често и дълго от обичайното и с много повече възбуда отпреди. Телата ни се вкопчваха едно в друго, устните ни се съединяваха. Отново обожавах любовта си, мечтата ми да живеем до края заедно се засилваше. До Ферда намирах мъжете, които лесно завоювах, за скучни. Изпитвах интерес не към онези, за които беше ясно какви са и докъде ще се стигне, а към изненадващите, които доставяха жестоко удоволствие. Ферда беше брилянтен пример за този тип и аз бях в състояние да го нося до безкрай.
Понякога и надеждата е трън в сърцето. Пази човека от вглеждане в собствените му очи, заблуждава го. Спасява го от грижата за „чупливите предмети“. Онези вълнения са били първите сцени в пиесата, в която щях да попадна. Не аз съм била жената, с която се е любел, разбрах го по-късно.
Една сутрин всички заедно излязохме от къщи. Те — за да отидат в оранжерията, а аз — в аптеката. Качих се в колата, запалих мотора. Алие и Ферда се качиха в колата на Ферда, но не тръгваха, бавеха се. Слязох в града, отидох в аптеката. Не знам какво бях видяла, защо бях неспокойна. Има моменти, в които наглед всичко е нормално, но все пак чувстваш, че не е. След два часа излязох и тръгнах за вкъщи. Колата беше пред вратата — там, където стоеше сутринта. Ферда паркираше винаги на едно и също място, значи или въобще не бяха ходили в оранжерията, или бяха отишли и се бяха върнали. Гневно минах през градината. Когато влязох в хола, Алие слизаше по стълбите от горния етаж. Като ме видя, щастливото й и доволно лице замръзна.