— Влюбен ли си в нея?
Не беше необходимо да му задавам този въпрос, но повече не издържах.
— Какво! Не ставай луда, Азра — той протегна ръка към мен, но аз рязко го отблъснах. — Ти си се поболяла от ревност, тоест проблемът не е сестра ти, а ти. Обзета си от болезнени съмнения!
— Неприятно ми е, че работи с теб и живее с нас — избухнах аз и се надигнах. — Дай й пътя, да ходи, където иска!
— Ти я повика, ти я изгони, моето момиче. Но дори и да си отиде, тя пак ще работи с мен! Тя е добър служител.
— Служител ли! Защо е толкова незаменима за теб?
— Ти си пристрастна…
— Предупреждавам те — прекъснах го аз. — Съвземи се, иначе поведението ти ще коства скъпо на всички ни.
— Стига, Азра, изтормози ни.
От тази вечер с Ферда отново се отдалечихме.
Отричаше.
Упорито.
Но се разбираше от погледа му, от усмивката му, от нерешителното размахване на ръката, от гласа му, който внушаваше чувството, че идва някъде отдалече.
От безнадеждността, от апатията, от това, че намрази нещата, които обичаше, от маската на лицето му.
От студените му устните, когато по навик отговаряше на целувките ми.
От нетърпеливите му, сопнати отговори и на най-обикновените ми въпроси.
От затварянето му в себе си и непрекъснатата му замисленост.
Връщаше се вкъщи колкото се може по-късно, затваряше се в кабинета, прекарваше времето си в интернет, уж работеше. Дори когато понякога идваше в леглото, пак лежахме на известно разстояние с гръб един към друг.
Но нека не бъда несправедлива, понякога, особено когато бях на ръба на нервна криза, той ме галеше по косата и ме успокояваше, притискаше ме до гърдите си. Ласките му ме разколебаваха, печелеха време за него. Може би намираше някаква обединителна страна във взаимната ни ревност с Алие. Плашеше го, че накрая сърдечността и обичта между две сестри, между две жени може да надделее. Може би се тревожеше, че ще стане прицел на враждебността и на двете ни, нещо повече — ще бъде изоставен.
А Алие почти не излизаше от стаята си. Беше станала далечна, недостижима. С мълчанието си ме притесняваше, вменявайки ми чувство за вина, и ме провокираше. Обземаше ме лудост от нейното безцелно обикаляне из къщи, като че ли това, което ставаше, не я засягаше.
— Мислиш, че си намерила силен покровител, но си се качила на грешния кон — казах й един ден в кухнята.
— Че какво ти преча аз? Защо се държиш враждебно?
— Трябва да се държиш по-скромно със зет си.
Седна на най-близкия стол и започна да се оплаква.
— Батко е единственият човек досега, който се отнася човешки към мен. Не разбирам защо това те безпокои. Не искам да те огорчавам, но обичам работата си.
— Играеш опасна игра, Алие. Не се прави, че не разбираш. Намери си някой друг, с когото да флиртуваш!
— Аз искам само да си устроя нов живот, да взема сина си при себе си. Каква сестра си ти! Вместо да ми помагаш, ме спъваш!
— Не го прави за моя сметка! И остави тази приказка за сестрата, мога да стана страшна, разбра ли ме, ще ти издера очите.
Бях решена. Тъй като държах да браня правата си дори пред хората, които обичам, повече нямаше да се поддавам на нейните предизвикателства. Беше отслабила чувството ми за самозащита. Нямаше право с младостта си, с предателството и самодоволството си да ме обижда, да ме игнорира в собствения ми дом.
Мисълта ми се концентрираше около това, как мога да отстраня Алие от живота ни. По цяла нощ преценявах възможностите. Да отдалеча Алие, беше лесно, можех да й връча куфара и да я изгоня, но как да я откъсна от Ферда?
Можех да й наема къща в центъра на града, който беше на един час път. Можех да прибавям всеки месец известна сума към сирашката пенсия, която получаваше от баща ми, но при условие че напусне оранжерията. Можех да й помогна да си намери друга работа.
Напразни илюзии. Алие нямаше да се съгласи да напусне работата си, а Ферда със сигурност щеше да застане зад нея. Нямах възможност да реша проблема, докато те не поискат. Форсирайки нещата, щях да се окажа несправедлива. Можех да изгоня и двамата от къщата, но това означаваше доброволно да й оставя Ферда.
Пред Ферда имаше два пътя. Да направи избора си, да вземе Алие и да си тръгне. Или да отпрати Алие и да я остави на съдбата й. Нямаше сърце да се откаже нито от мен и живота ни, нито от нея. Но може би обмисляше идеята да наеме къща, където да живеят заедно, или да наеме къща отделно за Алие и да води двойствен живот.
Не искаше нито да почувства, нито да види търпението ми. Намираше за обикновени моите малки радости и моментни надежди. Не разбираше, че някои неща, които в определени условия изглеждат прости, съвсем не са прости. Или не искаше да разбере, защото не му изнасяше. Беше заслепен от огъня на тялото й, който го изгаряше отвътре.