По това време отидох в Истанбул за погребението на майката на една моя приятелка. След церемонията възнамерявах да направя някои покупки, да остана вечерта в Каламъш и да се върна на следващата сутрин. Вечерта около десет часа Ферда ме потърси по телефона. Стори ми се, че иска да провери дали съм в Каламъш, за да е сигурен, че няма да се върна вкъщи. Казах, че съм уморена и ще остана там, както сме се разбрали. Той знаеше, че толкова късно няма да тръгна на път, защото се въздържах да шофирам нощем.
С нетърпение изчаках да стане полунощ. Карах бавно, за около два часа изминах пътя, който беше час и половина. Когато пристигнах, паркирах колата не на мястото й в градината, а две улици по-надолу.
Къщата беше тъмна, лампата в кабинета не светеше. Светеше единствено на тавана, в стаята на Алие. Минах през градината, кучето поръмжа малко, но ме позна по стъпките и се успокои. Тихичко отворих вратата. Качих се в нашата стая на горния етаж. Беше празна, леглото не беше докоснато. После се качих по стълбата до тавана, на площадката си поех дъх и отворих вратата на Алие.
Ферда се хвърли към мен като пришпорен кон. Думите, с които може да бъде описан този момент, са много грозни. Няма да ги разказвам.
Не знаех, че имам уста без глас. Колко хищно беше мълчанието ми. Онзи глас не беше моят. Не бях аз тази, която говореше. Онези извисяващи се и снишаващи се викове, които се въртяха като вихър и търсеха изход, не можеше да бъдат моите.
Думите се търкулваха и падаха на земята и аз не можах да разбера как се получи така, че всички заедно падахме с главата надолу, надолу, надолу.
Не знаех на кой свят се намирам.
Блъсках вратата с омраза, от която ми се гадеше, исках със собствените си ръце да ги удуша, да ги убия.
Така разбрах, че верността се състои само от оптимизъм и надежда.
След онзи момент започнах да изпитвам съмнение във всичко, с което бях свързана.
Всичко, което обичах, ми стана чуждо и до каквото и да се докоснех, то цапаше ръцете ми като лепкава, черна мазнина.
Не излязох от стаята си. От прозореца, зад тюленото перде проследих как Ферда слага куфара на Алие в колата. Той беше съсипан. А Алие се опитваше да държи изправена русата си глава. Мръсен, коварен дъжд валеше над тях, като че ли ги плюеше.
13.
В килията цари необичайна тишина. Така става след разходката на открито. Това е часът, когато всеки иска да се изтегне на леглото със собствените си копнежи и да чуе себе си. След обяд ще отида в занаятчийското ателие. Уча се да боядисвам плат, да правя покривки за маса от народен тип, които няма да бъдат използвани. Тук си принуден да се занимаваш с подобни неща. Да бъдеш сговорчив. И да оставяш ръцете и духа си без работа.
Докато движа четката върху опънатия плат и изпълвам мотивите, по-малко си спомням за онази отвратителна сутрин.
Още същия ден изхвърлих всичко останало от Алие на боклука. Позлатена боядисана шнола за коса, лимоненожълт шал, летни розови обувки с висок ток, фланелки с пайети, полички, дантелени пликчета. Таблетките в шкафа на банята. Тъпа кучка!
Имах спешна нужда час по-скоро да се хвърля в нечии прегръдки, да разбера, че съм обичана и все още желана, да отпочина върху топла гръд. Единственото, което можеше малко да уталожи гнева ми, беше да отговоря по същия начин на Ферда. Нямаше значение дали ще научи.
Когато след няколко дни излязох навън, това още беше единственото нещо, което ме крепеше. Не знаех много добре къде ще отида. Качих се в колата, подкарах надолу по тясната улица. Когато минавах край гробищата, за миг ми се прииска да съм там. Да бъда без никакво значение, да стоя неподвижна, спокойна, мъртва.
Не, не още. Минах през овощните градини и се насочих към шосето. Трябваше да намеря някой, на чието рамо да поплача. Някой, който да ми помогне отново да си поема дъх.
Влакът Хайдарпаша — Басмане дълго се точи по жп линията, минаваща край шосето. И аз се върнах към спомените си.
Преди години, преди да построят шосето, всеки ден отивахме и се връщахме с влака до Истанбул. Баща ми в повечето случаи предпочиташе влака. Тогава бях момиченце с червено палто, а пътуването с влака ми се струваше, като да летиш към истанбулската мечта.
В последния клас на прогимназията живеех в стаята на тавана, където можех да стоя права само в едната й част. В другата, в скосената й част, бяха складирани ябълки, дюли и орехи за зимата. Заключвах вратата, за да не може Коркут да влезе и да намери дневника и любовните ми стихотворения. Коркут ме дразнеше с намазаната си с гел коса. И гледаше на момичетата със страхлива срамежливост, като че всички са влюбени в него. Приличаше на петел, готов за бой.