Хващайки ме за ръка, ме поведе към тясната стълба в ъгъла, качи ме в стаята за почивка на мансардния етаж. Притисна ме към гърдите си като мил приятел, който умее да утешава, прегърна ме със забраненото вълнение, което се изпитва по някого, за когото си мечтал, макар и от време на време.
Поднесох му липсата на моето достойнство.
Тялото ми, омърсено от Ферда.
Не ме попита защо. Знаеше, че не знам. Въпросът „защо“ винаги стои и невинаги може да му се отговори точно.
Не търсех изгубената любов.
Да поделиш изневярата и да я подпечаташ.
Да се разплатиш и да се отдалечиш, не да забравиш.
Колкото и високи критерии да имат за прошка и търпимост, онези, които не са били жертва на изневяра, не могат да разберат какво означава да бъдеш предаден от най-близките си и любими хора, дори не могат да предположат какъв ужас е. Това е, като да се мъчиш да гледаш продължително към заслепяваща светлина!
Предателството никога не може да бъде простено, може да бъде отминато, може би, но грозното му лице така дълбоко се запечатва в паметта, че трябва да умреш, за да забравиш.
В следващите дни бях няма, без ръце и крака, без мисъл. Живеех само по инстинкт. Всичко беше много бавно, неразбираемо и пусто. Дните бяха еднакви, без задължения, безцветни, безименни. А нощите бяха под властта на кошмарите, огнените илюзии и опашатите лъжи.
От Хасан научих, че Ферда е отседнал в хотел. А къде е Алие, не знаех. Вероятно я беше завел в Каламъш. Вътрешно изпитвах неопределимо паническо чувство. Вече никой не заслужаваше доверие. Хората се мразеха и от тази омраза се раждаше пристрастеността към секса.
Докато се опитвах да победя задушаващия покой и тишината в къщата, пълна с опразнени стаи и самота, осъзнавам, че ми липсва Мюге. Заради Ферда изпратих дъщеря си надалече. Такъв човек беше той, не успя да създаде здрави отношения дори с едно малко дете.
Той не успя да се държи, както се очакваше, мило с детето, което в първите дни на брака ни естествено се насочи към него. Ферда се объркваше, когато тя го прегръщаше, хвърляше се в скута му или тичаше към вратата, за да го посрещне, и се пазеше да й покаже близост със същата топлина. Един ден видях как яростно сграбчи ръката на Мюге, която тя бе вдигнала да го удари, и злобно я изви назад. Заковах се на място. През следващите четири години Мюге живя вкъщи, криейки се от Ферда.
Ферда ревнуваше от любовта към дъщеря ми, смяташе, че е открадната от него, и постоянно критикуваше моята слабост към нея. Колкото повече се стремях да защитя детето си, той се ядосваше, сякаш сме създали фронт срещу него. После се ядоса, че Мюге отвръща с инат на липсата на обич от негова страна, чакаше да започне да се държи като зряла или се правеше, че не я забелязва. Не можеше да разбере душата на детето.
Изреждах едно след друго всички негови лоши страни, за да се зарадвам, че съм се отървала. Мъчех се да се убедя, че звездите ни са на светлинни години една от друга, че историите ни няма никъде да се припокрият, че опитът, желанията и мечтите ни си противоречат.
Накрая той успя да се самоунижи.
Вече можехме да се нападнем един друг.
Обикна ли ме той въобще? Да, за известно време. Можеше ли да ме направи щастлива? Не. А можех ли аз да бъда щастлива? Да, но за съжаление бях влюбена в една илюзия, която напразно бях преувеличила, бях затънала в страстта да го притежавам и да го държа в подчинение.
Проклинам се, че му повярвах. Много е мъчително, когато любовта и желанието за обвързаност не се трансформират в нищо с течение на времето, беше непоносимо, че думите, които ми беше казал, бяха потънали в кладенец, пълен с лъжи, и миришеха на гнило.
И аз, разбира се, бях виновна, трябваше да знам, че обвързването към думите е опасно, както и връзката между преходността на думите и нереалните събития. Когато думите изчезнат, чувствата и образите стават незавършени и ненадеждни.
14.
След около месец, един неделен ден пиех чай на кухненската маса, гледах навън към покривите, които се спускаха от склоновете на градчето и предизвикваха чувството, че са обвити във фина хартия. Слънцето беше покрито с лека мараня, а небето бе сиво-синьо. Езерото в края на равнината почиваше като купчина с бляскаво ледено сияние, потънала във вдлъбнатината. Беше гледка, с която бях свикнала, но с всеки изминал ден бързо се променяше. Градът растеше и се разпростираше, старите градини се пълнеха с вилни селища за бягащите от уморителния хаос на големите градове, с луксозни хотели, с внушителни жилища за богатите.