Тогава чух мъжки гласове и излязох на терасата от любопитство. Видях Ферда. Не можех да повярвам. Облякъл гащеризона си, с ръкавици, работеше заедно с Хасан в градината. Окастриха изсъхналите растения, събраха опадалите листа, разредиха бръшляна. Беше донесъл една щайга с трицветни теменуги, за да ги засади на входа. Това бяха зимните приготовления, които се правеха всяка година. Пред входната врата бяха струпани дърва за камината. Върху лятната маса стоеше една великолепна саксия с разцъфнали лилави орхидеи. Влязох вътре, без да му се обадя. Не след дълго се позвъни на вратата, беше Хасан.
— Госпожо Азра, батко Ферда пита може ли да направи чай и сандвич, защото имаме още малко работа.
Взел Хасан за подкрепа, дошъл, сякаш нищо не се е случило, и иска чай от мен! Това беше нахалство, значи въобще не ме приемаше сериозно!
Останах стъписана на вратата. За момент не можех да взема решение. Достатъчно бяхме станали за резил пред хората, които работеха за нас. Хасан и Шенгюл знаеха какво се беше случило онази сутрин. Несъмнено бяха чули лая на Баки и моите крясъци. Видели бяха зад пердетата засрамените Алие и Ферда. Прекалено бях унизена. Не можех да си позволя още веднъж да се карам с мъжа си пред него. Трябваше да разреша проблема вътре.
Добре, казах на Хасан. Искаше ми се да изляза в градината и да подгоня Ферда с едно дърво, но не можах да го направя. Не можах да кажа „не“. Приготвих чай. Направих сандвич, ако беше вкъщи, бих сложила вътре отрова за мишки. Чудно как майсторски беше измислил начин да ме вкара в капана!
Поставих подноса с чай пред входната площадка и повиках пазача. Веднага затворих вратата. Дали щеше да си тръгне, без да се отбие вкъщи, или щеше да позвъни на вратата?
Позвъни. С изкаляния гащеризон и със саксията с орхидеи в ръце, а аз не можах да направя нищо. Събу ботушите си и ги захвърли, каза ми с половин уста „здравей“ и тикна саксията в ръцете ми. После отиде в банята.
Проследих от мястото си как безучастно влиза в кухнята по хавлия, взима от шкафа бутилка плодов сок и се отправя към хола. Мъчеше се да създаде впечатлението, че нещо е станало, но е забравено, минало е и сме се върнали към нормалния живот, но не успяваше. Отпусна се в един фотьойл. Беше отслабнал. Бледото му, леко потно лице беше напрегнато. В очите му имаше блясък на отмъстително, съмнително задоволство.
— Каква работа имаш тук? — попитах го директно.
Стоях права срещу него. Всяка частица на тялото ми беше настръхнала, сърбеше ме от нерви. Идваше ми да се смея, да плача, да крещя. Тъй като не знаех дали ще го видя отново и как да се държа, не можех да излея обхваналият ме гняв. Изпитвах ужас, страхувах се.
— Каква работа да имам, в къщи съм си — отвърна той.
— За какво, питам те, с какви очи дойде тук?
— Виж, мила, ако не искаш да ме виждаш в тази къща, трябва да предприемеш законови мерки, разбираш ли? Така не става, не знаеш какво искаш…
— Искам веднага да си тръгнеш.
— Правиш се на такава, каквато не си, предпочиташ да не знаеш коя си.
— Пиян ли си? Никаква „мила“ не съм ти! Ако не съм себе си, коя съм тогава?
Погледна ме с подигравка. После изведнъж спря, засмя се.
— Имаш ли цигара? — попита. Без да изчака, каза: — Като че ли съм попаднал в трагедия или черна комедия.
— Играеш лошо. Кога ще свърши този театър?
— Извинявай, беше лошо, много лошо… Не исках… — В гласа му се прокрадна тъжна, неподправена нотка. — Много ми домъчня за теб, за дома. Защо не се бориш, защо не воюваш за мен, Азра?
— Достатъчно се борих. Не се получи. Мислех те за горд, как можа да дойдеш!
— Не знаеш ли, че те обичам, Азра!
— Лъжа! Ти не обичаш никого, освен себе си.
— Пак твоите предразсъдъци.
Холът бе изпълнен със сенки. Чувствах се една от милиардите малки, абстрактни хора в света, като незначителен детайл. Този мъж, към когото се бях привързала, искаше да има хем забавна другарка в игрите, която да може да ръководи, хем умна, мила жена, която да заеме мястото на майка му. А аз исках да бъда и двете едновременно, но не успях. Това приличаше, като да живееш едновременно няколко живота.
Той се познаваше, беше доволен от човека, когото познаваше, или вярваше, че е така. В действителност личността му беше раздвоена между начина на мислене, за който бяха повлияли средата му и начинът му на възпитание, а също и след това придобитите привички. Беше, от една страна, консервативен, от друга — безразсъден. В работата си беше трудолюбив, надежден, но с жените беше слабохарактерен. Можеше да бъде сантиментален и нежен, но когато го настъпеха, ставаше груб и егоист. Кой можеше да каже, че не го познавам! Ако аз не го познавах, кой тогава го познаваше!