Моят проблем беше, че докато се опитвах да приспособя един мъж, който не знаеше какво иска, към модела във въображението ми, не можах да стана жената, която той искаше. Това беше причината за нашата конфронтация. А след като се уталожи лудостта ни след първите три години, най-малкото не бяхме нещастни. Ако Алие не се беше намесила между нас, можеше да прескочим кризата, да продължим.
През отвора на хавлията отпред се виждаха гърдите му. Удобно беше преметнал крак връз крак. Там, където свършваха тези дълги, правилни крака, се намираше гордият му мъжки орган и красивите му мускулести бедра. Това беше все още младежко тяло.
— Много те наскърбих, но ще ти се отплатя, Азра.
— Късно е.
Стана, сякаш не ме беше чул, постави едно CD с музика на Бах. Извади от чекмеджето на бюфета кутия с цигари и запали.
— Значи си решена да ме ритнеш…
— Ти не си човек, на когото може да се има доверие. Не се лъжи. Няма да мине много време и ще се случи същото.
— Ще говорим, всичко ще бъде както ти искаш, обещавам. Ще забравим, Азра.
— Не вярвам. Не мога да забравя. Не е толкова лесно.
Облякох си мантото. Имах чувството, че не съм на безопасно място. Още един път се почувствах безтегловна, като че ли бях станала само мозък, състоящ се от тежки мисли.
— Аз излизам. Надявам се, като се върна, да не си тук.
Същата вечер останах у леля Нуран. На следващия ден отидох в аптеката, без да се отбия вкъщи, и се върнах едва вечерта. Когато влязох вътре, той беше тук. В кабинета светеше. Разбрах, че ще настоява да остане.
Дойде, докато си приготвях нещо за ядене, седна на кухненската маса.
— Много съм уморен, не съм на себе си. Нека да остана при тебе, Азра.
Заплаках. Той ме прегърна отзад.
— Дай ми още един шанс.
Отблъснах го и се откъснах от прегръдката му. Облегнах се на балконската врата и изчаках да премине гаденето в стомаха ми.
— Не мога — казах аз. — Любовта ми умря.
— Моята любов ще стигне и за двама ни.
— Недоразвити чувства, подхранвани непрекъснато с кризи, нерешителни заминавания и връщания, изневери… това ли е любовта?
— Права си. Не трябваше да стане така.
— Къде е Алие?
— Намери си работа в една оранжерия в Ялова. Наела си е жилище. Вече сама ще се грижи за себе си. Ако бяхме направили така от самото начало…
Отидох в хола. Застанах пред прозореца, който гледаше към езерото зад овощните градини. В този ранен вечерен час слънцето беше станало от мъглата тъмно, наситено жълто. Светът уж беше същият, но също като мен изглеждаше износен и уморен.
Един вътрешен глас ми нашепваше, че не бива да разрешавам на Ферда да остане, но го накарах да млъкне. Може би съзнателно отбягвах да дам на Алие това, което притежавах. Ядът ми бавно-бавно се уталожи. Рязко обърнах страницата и смених посоката. Защото инстинктът ми за живот беше по-силен от грозотата и лудостта на света.
Събирайки парчетата, превързвайки раните, и двамата бяхме внимателни, търпеливи. За байрама Ферда уреди екскурзия до Рим. Най-важният стимул за съвместния живот беше да забравиш или да изглежда, че е така, трябваше да го науча. Ферда казваше: Лошите спомени са като изсъхналите клони, трябва да се отрежат и хвърлят, за да даде растението нови издънки и да се развие.
Много обичаше подобни приказки.
Ако растението не се пази от дивите треви, паразитите и болестите, то изсъхва и умира или се изражда.
Да отидеш в Рим посред зима, беше недоразумение, грешка. Времето се случи лошо. Под дъжда градът беше тъмен и скучен. Вместо да ни разкрие тайните си, изглеждаше като трудна за четене книга.
Бяхме отседнали в приятен бутиков хотел. Докато се любехме с непозната студенина и безсърдечност, не полагах големи усилия да го накарам да примира. Мъжът, с когото се любех, можеше да бъде всеки, а и знаех, че не аз бях жената зад затворените му очи. Вечер разговаряхме за неща извън нас. За работата, за съседите, за градчето. Като че ли душата ми беше изпразнена от чувства и страст, за първи път бях намерила сила с него да тичаме в един коридор.
Позициите ми бяха определени и тъй като при това положение и двамата изпитвахме затруднение да се обичаме, се състезавахме да проявяваме доброта и умереност. Тайно, несъзнателно изпитвахме още омраза един към друг и с инстинктивно привличане се отбранявахме срещу това чувство. Вечер понякога стаята ни ставаше сцена, а друг път опасно убежище на лоши помисли, родили се от усмивките или мълчанието ни.
Това положение продължи и след като се върнахме вкъщи.