Не ме интересуваше какво прави Ферда, с кого се среща. Пътуваше по-малко. Икономическата криза го беше засегнала, бизнесът му беше в застой, износът намалял, не успя да започне капково земеделие, освободи доста работници. Вероятно и това имаше значение за връщането му вкъщи. Но каквато и причина да имаше за себе си, накрая се беше принудил да се приюти в семейното помирение.
Често ходеше до оранжериите в Ялова, но не знаех дали се вижда с Алие. Нямаше значение. Вече дори не се ядосвах на Алие. Ферда вече не беше мъжът, когото страстно исках да притежавам. Не бях нито победителка, нито победена. С безразличие научавах какво е животът заедно. Алие ми беше направила добрина, несъзнателно. Но нямаше намерение да се признае за победена.
Началото на март. Тъй като от сутринта вали сняг, Ферда не отиде в оранжерията, вкъщи е. Следобед ме завлече в леглото. Ръката му се разхожда върху корема ми, по бедрата. Замислен, унесен.
— Много си отслабнала.
— Знаеш ли какво искам да знам? Как става така, че се любиш с мен, като че ли ме намираш за привлекателна?
— Такава си, намирам те привлекателна…
— Алие се обади вчера. Каза, че се обичате и трябва да те оставя на мира.
— Лъжкиня! Повярва ли й?
— Казал си й: обичам Азра, но любенето с нея не ми доставя удоволствие. Вярно ли е?
Изпсува и стана от леглото. Грабна ризата си и я навлече на гърба си.
— Къде? Отиваш да й търсиш сметка ли?
Ръцете му остават върху копчетата.
— Проклятие! Господ да я убие.
— Казах й, че вече не съм ти надзирателка. И че много ти харесва да живееш, докато жените си съперничат за теб, както и че си се ощастливил от нейната пламенност.
Седна във фотьойла в ъгъла. Обхвана с шепи побледнялото си лице.
— Какви ужасни, какви грозни думи!
— Това е езикът, който тя разбира. Защо не отидеш да живееш при нея?
За да разсея напрежението от разговора, излязох и се поразходих. Валеше сняг. Бялата покривка беше изтрила всички граници, беше покрила грозотията, мръсотията. В къщите тук-там проблясваха светлини.
Не изпитвах нито разочарование, нито отчаяние. Не беше нещо, което не бях очаквала. Ферда още веднъж се беше унижил, беше показал, че е лъжец и не може да му се има доверие. Връзката им продължаваше. Не можех да я оставя да продължава, никоя жена не би го понесла.
Когато се върнах вкъщи, го заварих срещу камината. Не беше запалил лампата. Заслушан в музиката, апатично и сънливо гледаше огъня.
Светнах лампата, беше си надянал маската на момчешко, нуждаещо се от помощ лице. Една вена пулсираше на слепоочието му. В погледа му имаше притеснение, видима отдалеченост.
— Този дом не е лисича дупка — казах аз. — Кой от нас ще подаде молбата за развода?
— Какъв развод — прекъсна ме той. — От един месец не съм я търсил, затова иска да развали отношенията между нас. Ти беше права, тя е една мръсна…
Не сложих масата. Без да говорим, си взехме по нещо в чиниите и хапнахме на крак. Когато включи телевизора, отидох и дръпнах щепсела. Взе си едно питие. Седна срещу мен.
— Искаш да говорим ли? Добре.
— Ако искаш да останеш тук, трябва да спазваш правилата, Ферда.
— Добре де, разбрах, нали ти обещах… какво още мога да направя за теб?
— За нас — поправих го.
Разговаряхме, но и двамата проявявахме лицемерие. Ферда искаше да остане вкъщи, а аз упорствах, за да не го натикам в скута на Алие. Всъщност нямаше какво да си кажем. Наоколо цареше неподвижната, застинала тежест на думите, които смятахме за сериозни. И двамата прекалено се контролирахме. Чувствахме се готови срещу така наречения общ враг, подлагахме на изпитание пътищата за оставане заедно още веднъж.
— Хайде да бъдем откровени — казах. — Според теб какъв точно е проблемът ни?
Не бяхме безлични хора. Уважаваха ни, познавахме и доброто, и злото. Защо в такъв случай не успяхме да не си причиняваме болка и да опазим нашето съжителство?
Според Ферда животът не беше река, която тече напрано. Пътят на водата непрекъснато се извива, всичко се променя. Мислите прииждат, блясват, после угасват, желанията оживяват, после избледняват, надеждите се разлистват, после виждаш, че са били напразни. Срокът не беше от значение и въпреки че по едно време споделяхме общи цели, вълнения и наслади, не бяхме успели да останем извън този кръговрат.
— Освен това ние останахме малко самотни — каза той, като че ли искаше да се оправдае. — Не можахме да си създадем в това градче подходяща среда. Самоизолирахме се, доскучахме си.
— Твоята среда беше широка, аз бях тази, която остана самотна — контрирах го аз. — А най-важното беше, че ти остана затворен за мен. Всеки си живееше живота отделно. От колко време дори не сме ходили заедно на кино, на театър.