— Азра, на теб ти стана скучно, тъй като не можа да разбереш живота, който се премоделира, не разбра отношенията между хората, новите жени, новите мъже, падналите табута.
— Хайде бе! Запита ли се въобще дали си ми достатъчен?
— Какво искаш да кажеш? Недостатъчен ли ти бях?
— В емоционален смисъл, да. Не разговаряше, не показваше желание да решиш проблемите. По тази причина и аз не можех да разкрия себе си и постоянно бях незадоволена.
— Емоционалната незадоволеност не е ясно нещо. Според кого, според какво…
— Според мен, разбира се.
— Тогава защо продължи толкова дълго?
— Защото те обичах. И въпреки че не бях щастлива, се задоволявах с малките награди, които ми даваше от време на време, и не се отказвах да опитам шанса си още веднъж и още веднъж… Като зависимостта от хазарта… Но вече можем да се разделим. Готова съм.
— Аз не искам да се разделяме, няма да мога. Обичам те.
— Не, не ме обичаш. Нашето е само отношение на зависимост.
— Дори и да е така, много хора живеят по този начин и не са нещастни.
— Добре, ти претърпя развитие, Ферда. Да се разберем. Ти ще бъдеш с Алие, защото връзката ви продължава, а аз ще си намеря някой друг… Никой никого няма да наскърбява, ще продължим нашата взаимозависимост.
Настъпи продължително мълчание. За момент ме погледна враждебно. Внезапно вдигна глава нагоре, сякаш таванът се беше снишил. После стана и седна на дивана.
— Нищо не разбираш, нали? — каза той. Явно беше загубил надежда.
Качих се горе, заключих вратата и си легнах. Напразно полагах усилия. Може би наистина бяха виновни времето, промените? А ние бяхме жертвите. Бяхме загубили равновесието заради противоречивите безполезни възгледи, възприетите набързо, без да бъдат поставяни под въпрос модели на поведение, неспособността да различаваш доброто и злото. Не, нямаше връзка. Всичко това беше досадно, объркващо, но не обясняваше нашето положение.
През годините, прекарани с Ферда, винаги съм носила в душата си жената, на която са изневерили. Много жени поне веднъж са преживели изневяра. А може би същинският проблем беше, че мъжете бяха забравили да обичат жените.
Реших да оставя Ферда на мира, въпреки че живеехме в една къща, да не му обръщам внимание, да не се занимавам с него. Ако той ходеше при Алие, аз пък щях да продължа връзката си с Джемал. Той беше от изчезващата порода мъже, още обичаше жените.
Беше студена нощ. Навън беше замръзнало. Мръзнех, студът идваше вътре от мен. В душата ми вееше вятър, смразяваше кръвта ми. Вените ми като че ли се бяха свили. Не вярвах на термометъра вкъщи.
Въртях се в леглото, но така и не можах да се стопля. Станах, за да взема още едно одеяло, Ферда вероятно още беше в хола, отдолу се чуваше тиха музика. Одеялата бяха във вградения шкаф в нишата под стълбището. Протегнах се към горния рафт на шкафа, но не можах да го достигна. Взех една табуретка, опитах се да се кача върху нея, тя се прекатури и аз заедно с нея полетях по стъпалата надолу.
Част от нощта прекарахме в спешното отделение. Ферда се изплаши, когато ме намери под стълбището, но като се изключи счупеният ми пищял на десния крак, други поражения нямаше. Не беше опасно счупване. Гипсираха го.
През времето, докато бях вкъщи, Ферда се грижеше за мен. Между нас отново се създаде роднинска връзка. Спомнихме си удоволствието от приятелството у дома и колко вдъхва доверие взаимната подкрепа в трудни дни. През последните три години бяхме забравили вкуса на тези неща.
Преди да ми свалят гипса, вдигнах температура. Дни наред лежах от страхотна настинка. Наясно бях, че болестта ми не е само физическа, че преживявам и стреса на промяната. Открай време съм такава, и след заминаването на Демир, и след смъртта на баща ми и брат ми се разболях.
Една нощ, когато лежах с висока температура, сънувах кошмар.
С Ферда вървим по пътя, водещ към оранжерията. Навсякъде е покрито със сняг, пътят е заледен. Прелитат снежинки. Аз съм облечена с булчинска рокля. Ферда е в черно. Тревожим се да не закъснеем за брачната церемония, бързаме, но тъй като пътят е заледен, често се подхлъзваме, държим се един за друг, за да не паднем. Затруднявам се да вървя с белите сатенени обувки с тънък ток.
Оранжерията се е превърнала отново в ябълкова градина. Дърветата с мокрите си черни клони изглеждат страшни. Пристигаме пред бараката. Гостите ни, група от осемдесет души, стоят прави, с безизразни лица и стойка на роботи, целите в черно, чакат ни. Служителят, който трябва да извърши бракосъчетанието, се разхожда пред масата, поглеждайки часовника си с притеснение. В ръката си държи бастун, единият му крак не се прегъва, като че ли е от дърво.