— Здравейте.
Придърпвайки фотьойла си, той премахва разстоянието между нас. Пелерината ми е вътре, останала е на облегалката на стола, на който седях, лекичко се приплъзвам към него и едва сложила ръката си върху неговата, се озовавам в неговите едри и топли длани. С нежно разтъркване се опитва да стопли пръстите ми. Бърз, умен, държанието му, поведението му са приятни. За какво да се въздържам? Нали и аз не съм девственица, непорочна глупачка, която се вкаменява, като я докоснеш. Да предположим, че сме двама корабокрушенци на пуст остров, можеше да се удавим заедно, останахме живи и ето че ръката ми е в неговите ръце.
— Замръзнала си…
Тъй като се намирам в такова психично състояние, че придавам по-дълбок смисъл на това, което става, от реалното му измерение, този изпълнен с ласка глас кара сърцето ми да потръпне. Колко време мина, откакто не съм чувала тази дума, казана с този тон, откакто не съм била насаме с някого като него, колко ми е писнало от дълбокото мълчание между мен и мъжкия пол?
Всеки миг сълзите ми, които са готови да тръгнат, ще потекат. Поглеждам в очите му. Остави, не говори, със сигурност си попаднала във филм.
— Не искаш ли да говориш? Добре, тогава да помълчим.
— Но тогава ще заплача.
— Мислиш, че животът ти е опропастен?
— Не точно. Сценарият е такъв.
Смее се. Блестящи очи, въздълъг нос, подредени зъби в полуотворената уста. Лицето му не се различава много добре в сумрака. Опитвам се да се усмихна.
— Кой пише сценария?
— Писан е хиляди пъти. Ние играем отново.
Повдига леко брадичката ми и ме поглежда. Погледът му е толкова смел, ръцете — толкова горещи, тялото — толкова чуждо и привлекателно, че искам да останем все така. Любовта от пръв поглед е лъжа, но копнея за една мъжка буза, която да докосне лицето ми, да се съпротивлявам лекичко на ръцете, които се опитват бързо да ме разсъблекат, отново да бъда с някого.
— Колко хубави очи имаш — казва той.
Изречения-клишета, безчувственост, липса на любов, отчуждение, минава ми през ума. Отдръпвам се и поглеждам още един път лицето му на синята светлина, отразяваща се от рекламното пано върху съседната сграда. Запознанство без дата. Едно от лицата, което, щом видим, смятаме, че си спомняме отнякъде.
Добре де, но защо този човек не говори празни приказки? Дали пък не очаква нежно да му протегна една незабранена ябълка? Бъркам в чантата и гледам — имам ли нещо такова у себе си? Намирам празен пакет цигари.
— Искаш ли да отидем другаде?
Поклащам глава. Поднася ръката ми към устата си, целува я леко и я оставя. Поглажда косата ми непринудено. Зашеметяващо чувство на паника… И надеждата, че може да се е върнало нещо, което отдавна съм се отказала да търся.
— Кой си ти?
— Кой би искала да бъда?
— Принцът с моравия перчем! Една приказна личност. Мечта…
— Мечтите си ли загуби? Защо да не съм истински?
— Мечтите са по-трайни, продължават по-дълго време. Музиката е спряла. До нас достига леко боботене от разговорите вътре. И аз още се чувствам така, сякаш тази тераса, тази среща, тези сълзи са написани предварително и причината тази нощ да съм тук е един измислен филм.
— Лекар ли си, или фармацевт? — питам.
— Не, дойдох със сестра ми и нейния приятел. Те си тръгнаха преди малко. Седяхме на съседната маса. Изглеждаше притеснена, но пак беше много хубава.
— Така ли! Еее, как се казваш?
— Ферда. А ти си Азра, нали? Чух да те наричат така. Какво стана, изоставиха ли те?
— Тази вечер не. Нали знаеш, понякога мъничките грижи набъбват в очите на човек.
— Знам. Чувството, че те тегли към дъното и потъваш.
— Едно нетърпеливо желание малко да полетиш.
Лицето му е развълнувано. Мълчим. Светват и изгасват светлините, за да покажат, че вечерта е свършила.
— Отивам на Анадолския бряг[1], ако си в същата посока, ела с мен.
Ето така започна всичко преди осем години, в една нощ през октомври 1998 година.
Излязохме на булеварда. Докато служителят на паркинга докара колата, мълчаливо гледахме потока от коли по улицата, влюбените, които вървяха прегърнати, младежите, които шумно се бутаха и блъскаха.
В колата миришеше приятно. Седнах до него и облегнах назад замаяната си глава. От дълго време не се бях чувствала толкова сигурна и спокойна пред чужд човек. Не се страхувах дори да говоря, за да не се развали магията.
— Виждал съм те по-рано в аптеката, в която работиш в Джаддебостан — каза той. — Близо е до дома ми. Един-два пъти идвах да купя някои дреболии.