Какво се промени, питах се още веднъж. Изглежда, той научи и най-трудното нещо на света — да управлява една жена, мене. Усмири я, накара я да млъкне, майсторски я погълна. Уби я!
Откакто се беше върнал вкъщи, спяхме в различни стаи. Продължавахме да живеем, както по време на заболяването ми. Нито той показваше желание да се върне в леглото, нито аз го предлагах. Това бе тема, по която отбягвахме да говорим. Неприкосновена зона, която щеше да наруши установения баланс.
С течение на времето почувствах, че между нас има един вид борба, една отчаяна схватка на егото, породена от гордостта. Въздържахме се да се приближим един към друг, защото се страхувахме да чувстваме. Да докоснеш, да пожелаеш, да откажеш и да бъдеш унижен, победен. Играейки си на приятелство, ние се бяхме превърнали един за друг в недосегаеми.
Отново започна да не ме свърта на едно място. Трябваше да нормализираме отношенията си, да ги затоплим. Но след толкова скъсвания кой ще направи първата крачка? Разбира се, не аз. Почаках, но и той не предприе нищо. Не, Ферда не можеше да живее по този начин. Със сигурност в живота ни имаше трети човек. Комфортът на този мой весел, умен, изпълнен със самоувереност домашен приятел, който играеше ролята на търпелив, видял и препатил съпруг, започна да ми досажда и отново да ме нервира. Тази фалшива самоличност беше защитна стена срещу мен и го предпазваше от обиди. Докато накрая внезапно се стигне до напрежение или не издържайки повече и избухвайки, до изблик на насилие!
Личността ми на жена, на която са изневерили, бързо се възстанови. В огледалата виждах, че съм разстроена и с празен поглед. След това истерията, която държах под контрол, преля и се изля навън. Избрах една вечер, когато щеше да си бъде вкъщи, подредих красиво масата, измислих и подходящ повод: шестгодишнината от откриването на оранжерията.
Украсих къщата с цветя. Старателно се облякох и се гримирах. Светлосиня копринена рокля, дълги обици. Още бях млада, красива. Исках да му напомня за себе си. Бях прекалено чувствителна, но умът ми си беше на мястото. Щях да се покажа пред Ферда топла, сърдечна и женствена.
Започнахме добре. Музика, блясък на чаши, взаимни мили думи, шеги. Спомняш ли си… Стари снимки… Имаше хармония. Вечерта напредваше приятно. След полунощ се отпуснахме. Музика, приятна светлина, меки възглавници. Зашеметяващите миризми на лятна нощ, алкохол и вълнение от възможността да бъдем близки. Наясно бяхме, че играем игра, и двамата изпитвахме удоволствие от това, но аз бях по-подготвена, тази игра я бях измислила предварително и с определена цел.
Разтегнахме дивана и се излегнахме един до друг. Дълго говорихме за вечерта, в която се запознахме, за първите ни целувки, за колебанията ни, за пресечните ни точки, за хубавите дни, когато създавахме оранжерията. Спомнихме си за трудностите, докато обзавеждахме дома си, споровете, които водехме за пискюла на някое перде или за таблата на леглото, за пътешествията. Бяха минали и заминали, но пак оставаха на едно място, в онези дни.
Постепенно загряхме, галехме се, поощрявахме се един друг. Гласът на Ферда беше нежен, невинен, изпълни ме с желание. Беше странно колко бързо се промениха чувствата ми, докато ръката му галеше врата, косата ми, аз отново се държах като лудо влюбена в неправилния мъж. Беше ми липсвал и бях отчаяно трескава. Любихме се със страст, дошла при нас, излизайки от кой знае откога затворените врати на паметта ни.
Нищо не се беше променило. Не вярвах, че всичко отново ще се оправи; гладът, който изпитвах към него, беше глад към живота. Обикнах го, омъжих се за него, живях, мислих, любих, но той не можа да стане мой. Исках да го хвана здраво, но не успях да попреча да ми се изплъзне. Чувствах, че каквото и да направя оттук нататък, ще остане все така, но въпреки това не се отказвах да го искам.
— Липсваше ми — промълви той. — Но ти беше недостижимо далечна.
— Ти искаше така. Това, което за мен е предателство, за теб е свобода — казах. — Знаеш ли кое ми е най-интересно?
— Кое?
— Само ако знам, ще намеря спокойствие, Ферда, изневерявал си ми и преди Алие, нали?
— Никога ли няма да престанеш? — отвърна той със слаб, апатичен глас.
— През тези последни два месеца все мислех за тайните, за лъжите между нас. Те ни нараниха. Тъй като не успяхме навреме да изцедим онези пълни с гной циреи, затова от време на време те се пукаха и пръскаха наоколо.
— Така ти се струва, любима. Аз съм открит човек, винаги съм бил такъв.