Отпусна се, заби главата си в гърдите ми.
— В първата ни година… Спах с едно момиче, холандка. Не се притесних, защото бях далече от теб.
Настъпил бе часът на истинските изповеди. Разказваше смело, като че ли уж съжалява, но има и право. Оплаквайки се дори с обърканата си от моята ревност глава. Понякога правел някои забежки. Намирал за привлекателни разпокъсаните женски личности, когато срещнел такива жени и почувствал, че го желаят, обхващало го желание да бъде с тях. За да ги допълнел…
Изсмях се с нервен кикот.
— Защо се смееш?
— Нож, който, като реже, се самонаточва. Страхотен си!
— Ако ще се подиграваш, ще млъкна.
— Продължавай, миличък…
Безсмислени, незначителни приключения! Не си спомняше добре дори имената на някои. По за един или за два пъти! Връзки, които го карали да забравя монотонността на брака. Залъгвал се, разказваше безгрижно. Тоест различно тяло, мирис, допир… вълнение и други подобни на тях неща.
— Ами онази червенокосата?
— С нея нищо не се получи.
— Може. Имаше и една жена, много боядисана, с вид на проститутка, която непрекъснато идваше в оранжерията и ти й направи градината. Няколко пъти ти звъня по телефона вкъщи.
— Ааа… да, тя беше самотна и настоятелна.
— Отвратителна беше. Къде, в нейната къща ли?
— Какво значение има мястото, за бога!
— Правилно, няма значение! После? Онова момиче с издадените напред зъби, което работеше на рецепцията. Съмнявах се за нея. Гледаше ме като лед.
— Добра детективска работа си свършила, аз съм забравил, а ти едно по едно си записвала.
Нощи, в които сме спали заедно. Мигове, в които земната повърхност се затваря над духа и тялото, после се успокоява с любовта. Усмивки, думички, часове, в които с нежен тон се проверява щастието. Хаотични хора, жени, тайно промъкнали се сред тези красиви неща. Завързвайки възлите един за друг, си спомням времената, когато те влизаха и излизаха в нашия видимо невидим свят.
Да си лъгана! При това много пъти. Дори в най-хубавите времена, когато най-много го обичах. Срив. После недоверие. Струва ти се, че сънуваш лош сън или че заради глупостта си умираш по подходящ и заслужен начин.
— Кога започна с Алие?
— Не знам.
— Когато в оранжерията я погали по ръката пред бараката?
— По-късно.
— Кога? В онзи ден, когато разля кафето върху блузата си?
— Вероятно… Мисля, че така беше… Виж, заради това…
Всъщност няма нещо, наречено признание, има малко по-разбираеми истории и измислени нови лъжи, фалшиви сълзи на самосъжаление и състрадание.
Свалих обиците си и ги захвърлих. Часовника, гривната си.
— Ти… ти си много…
Изправих се и удряйки го с юмруци в гърдите, започнах да плача.
Хвана ме за китките и ме спря.
— Сега е твой ред — каза той. — Хайде, разказвай.
— Ти толкова много пъти ме лъга, че и аз поисках веднъж да те излъжа.
— Бракът не може без лъжи. Видя ли, не можа да се опреш на истината.
— Можех да затворя очи, затварях ги, ако не беше Алие. Обикна ли я? Виждате ли се още?
Освободих ръцете си, дръпнах се назад.
— Не знам. Не мисля. Да, виждам се от време на време с нея, но само така.
— Ако я обичаше, бих те разбрала и бих проявила уважение към тебе — казах с отново надигащ се в мен гняв. — Тогава изневярата щеше да има смисъл, щеше да има нещо, заради което си заслужаваше да страдам. Ти си отвратителен, подъл мъж, който пет пари не струва! Похарчи и двете ни!
— Не викай! Ще вдигнеш махалата на крак. Какво значение има дали я обичам, или не. Виновен съм, да, виновен съм.
Стана, потърси и намери чехлите си, отиде и затвори бал конската врата.
— Обикна ли я?
— Тебе какво те засяга?
— Страхливец такъв, кажи де, обикнах я.
Започнах да удрям по облегалката на дивана.
— И двете сте луди, скапани жени, разбра ли, и двете не ви обичам, никога не съм ви обичал… Искам да се отърва и от двете ви, това е всичко, стига толкова, бе.
— Безсрамен пройдоха! Животно!
Гневно влезе в кабинета, в скривалището си, което ме подлудяваше, и тръшна вратата. Първо влязох в банята, после в кухнята и започнах да отварям и затварям шкафовете. Изпитвах неопределено облекчение и едновременно с това изгаряща болка от прехода от несправедливото съмнение към справедливото потвърждение, търсех нещо, с което да отровя, да убия Ферда. Лек срещу инсектициди, отрова за мишки, емулсия срещу растителни паразити. Нямаше! Дявол да го вземе, нямаше!
Отворих шкафа с чашите, пометох ги с ръка на земята, чу се силен трясък, грабнах чиниите и започнах да ги хвърлям на пода.
Подът се изпълни с начупени късчета стъкло и порцелан, нямаше къде да стъпя, треперейки, се строполих на един стол и заплаках. Виках, виех. В главата ми се въртяха сцени от това, което бях узнала преди малко.