Плачех за цялото време, през което се правех, че не знам, а всъщност знаех, в което исках да крещя, но мълчах. Вече беше невъзможно да хвана края на въжето, както в съня си, той го беше изтръгнал от ръцете ми и го бе скрил.
Видях го на кухненската врата. В очите му имаше страх, паника.
— Стани, вземи един студен душ, Азра! Хайде, стани!
— Махни се от главата ми, махай се.
— Престани вече, утре сутринта ще си отида! Спри най-сетне този рев, бе!
Дойде при мен, хвана ме за ръката и се опита да ме вдигне.
— Остави ме, не ме докосвай… върви в ада! Няма да ти позволя повече да си играеш с мен. Никога… никога…
— Ти си тази, която си играе. Хвана ме в капана, глупава жена! За какво беше нужно всички тези неща да излязат, а? Проклятие!
Хвана блузата ми и я дръпна, за момент ми се стори, че ще падна, залитнах, в крака ми се забиха стъклени парчета, грабнах ножа, който се намираше върху панера с хляб на масата. Дръпна се назад.
— Остави го! Какво правиш? Маниачка! Хвърли го от ръката си.
— Да не си посмял да приближиш! Ще те убия!
— Кучка такава! Убий ме, хайде де, убий ме!
Изведнъж се хвърли отгоре ми. Докато извиваше ръката ми, ножът в нея му нанесе дълга рана между врата и рамото. Взе ножа и го захвърли, опипа раната си, тя кървеше и се беше подула.
Хвърлих по него бутилката с вода, която стоеше на масата, наведе се, бутилката падна встрани и се пръсна. Като луд се обърна назад и ме хвана за косата, повдигна ме и ме залепи за стената, блъсна главата ми назад и ме удари.
— Не прави лудости, съвземи се, ясно ли ти е, погледни ме! Иди и си легни веднага, иди и си легни!
— Ти, курварин такъв… ти на мен.
Обърна стола и ме блъсна на него. Изпсува, съскайки през зъби. После пак влезе в кабинета и заключи вратата.
Кракът ми кървеше. Качих се горе и влязох под душа. Превързах раната и се затворих в стаята си.
Яростта беше главната движеща сила в мен. С отчаяна дързост ми се прииска веднага да изскоча на улицата и да му изневеря с първия изпречил се насреща ми мъж. Макар че в този час по улиците имаше само пияници и пройдохи.
Кой е видял признанията да са от полза или да доведат до пречистване? Точно обратното.
Признанието е покана към неприятностите.
Тайните трябва да бъдат отнесени в гроба. Когато тайните престанат да бъдат тайни, те предизвикват смут и става страшно.
В полубудно състояние изчаках да съмне. Когато пердетата посивяха, аз броях остатъците, останали след онази нощ. Една прекалено дълга история, думи, грозота, насилие, които няма да се изтрият от паметта!
Долу се блъскаха врати, нещо се събаряше в гардеробната. Още беше вкъщи. Разбрах, че събира вещите си, дрехите, които бяха останали, когато избяга с Алие. После чух да се затваря входната врата. Наистина ли си тръгваше? Станах и погледнах през прозореца към градината. На стълбищната площадка стояха куфари. Отиваше си. Без да се извини, по собствено желание!
Облякох сутрешната си роба и изтичах долу. Все още не му бях казала последната си дума:
— Един ден ще се върнеш и ще ми се молиш!
Стоях боса на прага на входната врата, с кървава превръзка на единия крак. Подреждаше куфарите си в багажника на колата. Започваше бляскав, прасковенорозов майски ден, птичките чуруликаха в един глас, живителният дъх на прохладния утринен вятър нежно галеше розите.
Приближи, без да ме поглежда в лицето, взе останалите чанти и мина през градината.
— Един ден ще се върнеш и ще ме молиш — извиках зад гърба му.
Не се обърна. На улицата, до колата видях един непознат за мен, разстроен и съсипан мъж, който с едната ръка си оправяше косата, а в другата държеше чанта. Изтичах и застанах на градинската врата. Погледнах към лицето му, към дълбините на душата му.
Кафяво яке, което предпазва от вятъра. Отдолу краищата на облечената набързо риза в кремав цвят са се заклещили в ципа. Решителен, но като слепец, трескав, сякаш някой спешно го е повикал и трябва да стигне навреме. Косата му разрошена, хлътналите му очи гледат налудничаво, раменете му са се привели. Нервен и отчаян, жалък, но вироглав. Устата, която снощи говореше сладки приказки, е като загаснала жарава.
— Къде отиваш?
— Теб какво те засяга!
— А какво ще стане с растенията, цветята, с оранжерията?
— Изобщо не ме интересува, да изгният, да потънат, ясно ли е!
— Не ме карай аз да ти оправям нещата, остави градината, както я взе!
— Затвори си човката вече, свърши! Набий го в патешката си глава, свърши!
Опитах се да мина пред него. Ръката му ме сграбчи за рамото, силно ме блъсна към оградата. Спънах се, погледна ме как се олюлявам. Единственото му желание беше час по-скоро да се отърве от мен, от всичко, свързано с мен!
— Ще се върнеш! Както си правил винаги, един ден пак ще дойдеш и ще паднеш в краката ми.
— Този ден никога няма да настъпи.
— Ще чакам този ден.
— Напразно ще чакаш!
Гласът му, който се смеси с чуруликането на безгрижните птички, беше като лед. Застанах пред колата.
— Пътят ти е открит. Натисни газта и тръгвай!
— Дръпни се оттам, искаш да те премажа ли?
— Аз отдавна съм премазана. Хайде, смачкай ме, размажи ме!
За миг вдигна ръката си във въздуха и я спусна. После, избутвайки ме назад, отново ме вкара в градината. Градинарят запали осветлението.
— Ти си една глупачка — каза Ферда. — Жалко, много жалко направи!
Имаше възможност да изрази съжалението си и да отстъпи назад, но пак не се съгласяваше и не се отказваше да напада, въпреки че беше виновен. Отиваше при Алие, знаех го. Въпреки че вътрешно не му се щеше. Желанието му беше хем да бъде независим, хем да остане и неотменна част от живота ми. Накрая беше разбрал, че няма да му разреша подобна ситуация.
— Отиваш на грешен адрес! — извиках от градинската врата. — Чуваш ли, тя е грешен адрес!
Не ме чу, не можеше да ме чуе. Беше вече човек без покрив над главата си. Беше избрал свободата на желанието, на пожелаването, но се страхуваше. Обърна се и ме погледна за последен път. Бях разтърсена от нескритата омраза в погледа му. Погледнах към щъркеловото гнездо на покрива на отсрещната къща.
После чух трясък от затварящата се врата на колата и шума на мотора.